Майка ми и вторият ѝ съпруг не искаха да виждам баща си – сега са шокирани, че не ги каня на сватбата си

„Не, няма да ги поканя! И не ме питайте повече!“, изкрещях на братовчедка ми Ива, докато седяхме в кафенето до площад „Славейков“. Чашата с кафе трепереше в ръката ми, а гласът ми привлече погледите на няколко непознати. Ива се опита да ме успокои: „Но, Мая, те са ти родители! Майка ти и чичо Стефан са те отгледали, не можеш просто така да ги изключиш от живота си.“

В този момент сякаш целият шум на София се сля в едно глухо бучене. В главата ми се въртяха спомени – не от щастливо детство, а от години на забрани, лъжи и празни обещания. Бях на осем, когато майка ми и баща ми се разведоха. Тогава светът ми се преобърна. Майка ми – строгата, винаги подредена Елена – каза само: „Татко ти вече няма да живее с нас. Ще бъде по-добре за всички.“

Първите месеци след развода бяха като мъгла. Баща ми, Георги, идваше всяка събота пред блока с торба сладкиши и нови книжки. Прегръщаше ме силно и ме питаше как съм. Но майка ми стоеше на прозореца и го гледаше с ледени очи. След време посещенията станаха все по-редки. Един ден просто спряха.

„Татко е зает, скъпа“, казваше майка ми. „Той има нов живот.“ Но аз усещах, че нещо не е наред. Веднъж я чух да говори по телефона с чичо Стефан – тогава още само „приятел“: „Не мога да позволя на Георги да я обърква. Трябва да я държим далеч от него.“

Години наред живях в сянката на тази забрана. Когато попитах защо не мога да видя татко, майка ми се ядоса: „Той не заслужава! Той ни изостави!“ А после дойде Стефан – висок, с дебел глас и винаги с цигара в ръка. Първите месеци беше мил. После започнаха забележките: „Ти си неблагодарна! Майка ти се скъсва от работа за теб!“ Ако се разплача заради баща ми, Стефан крещеше: „Стига си ревала за тоя неудачник!“

В училище завиждах на децата, които разказваха как ходят на риболов с бащите си или как им помагат с домашните. Аз имах само снимки и спомени. Майка ми и Стефан контролираха всичко – телефонът ми беше проверяван, писмата от баща ми изчезваха мистериозно. Веднъж намерих едно писмо скрито в шкафа – баща ми пишеше: „Мая, липсваш ми ужасно. Боря се за теб.“ Разплаках се, но не посмях да кажа нищо.

Когато станах на 18, реших да намеря баща си сама. Намерих го в малък апартамент в Люлин. Посрещна ме със сълзи в очите и ме прегърна така силно, че почти не можех да дишам. Разказа ми как майка ми го е заплашвала със съд, ако продължи да ме търси. Как е плакал всяка Коледа без мен.

Оттогава започнахме да се виждаме тайно. Майка ми разбра едва когато бях на 22 – тогава избухна скандалът на живота ми.

„Предателка!“, крещеше тя. „След всичко, което направих за теб!“ Стефан добави: „Ако излезеш пак с него, забрави, че имаш семейство!“

Изнесох се още същата вечер. Спах при приятелка, после си намерих квартира. Майка ми не ми говори месеци наред. Стефан ме блокира навсякъде.

Сега съм на 28 и се омъжвам за най-прекрасния човек – Петър. Той знае всичко за миналото ми и ме подкрепя безрезервно. Когато започнахме да правим списъка с гостите за сватбата, Петър попита: „Ще поканиш ли майка си?“ Замълчах дълго.

„Не мога“, казах накрая. „Не след всичко.“

Оттогава всички около мен – роднини, приятели, дори колеги – ме разпитват защо не каня майка си и Стефан. „Те са ти родители!“, „Ще съжаляваш!“, „Ще ги нараниш!“ Никой обаче не пита какво е било за мен през всичките тези години.

Преди седмица майка ми се обади за първи път от две години.

– Мая, чух, че ще се жениш…
– Да.
– Не мислиш ли… че трябва да ни поканиш? Все пак сме ти семейство.
– Семейство? – гласът ми трепереше. – Кое семейство? Това, което ме лиши от баща ми?
– Не говори така! Всичко беше за твое добро!
– За мое добро? Или за ваше удобство?
– Мая…
– Не искам повече да говорим за това.

Затворих телефона със сълзи в очите.

Сега стоя пред огледалото в булчинската рокля и се чудя: Наистина ли трябва да прощаваме всичко само защото са ни родители? Или понякога е по-добре да защитим себе си? Как бихте постъпили вие?