Дъщеря ми е на 38, сама и иска дете: Когато животът не следва плановете ни

– Мамо, мислиш ли, че вече е късно за мен? – гласът на Мария трепереше, докато гледаше през прозореца към сивия двор. Слънцето едва пробиваше през облаците, а в стаята се усещаше тежестта на неизказаните думи. Седнах до нея, сложих ръка на рамото ѝ и се опитах да я прегърна, но тя се дръпна леко, сякаш се страхуваше да не се разпадне напълно.

– Не знам какво да правя, мамо – прошепна тя. – Всички около мен вече имат семейства, деца… А аз? На 38 съм и съм сама. Вчера на сватбата на Ива всички ме питаха кога ще дойде моят ред. Усмихвах се, но вътре в мен всичко крещеше.

Сърцето ми се сви. Спомних си как преди години я люлеех в скута си и ѝ разказвах приказки за принцеси и щастлив край. А сега тя беше жена – умна, красива, успешна в работата си като адвокат в София, но самотата ѝ беше като сянка, която не можеше да прогони.

– Мария, ти си всичко за мен – казах тихо. – Знам, че не е лесно. Но животът не винаги върви по план.

Тя избърса сълзите си с ръкава на халата.

– Мамо, искам дете. Толкова много го искам, че понякога ме боли физически. Но няма с кого. А времето ми изтича… Виждам го по погледите на хората – съжаление, подигравка… Дори татко миналата седмица ми каза: „Мария, кога ще ни зарадваш с внуче?“ Не разбира колко ме наранява това.

Замълчах. Баща ѝ винаги е бил по-резервиран, трудно показва чувства. След развода ни Мария остана при мен, а той се ожени повторно и има още две деца. Винаги съм се страхувала, че тя ще се чувства изоставена.

– Знаеш ли – започнах внимателно – има много начини да станеш майка. Не е нужно да чакаш принца на бял кон.

Тя ме погледна с отчаяние:

– Мамо, ти знаеш ли какво ще кажат хората? Ако реша да осиновя или да родя с донор? В нашия квартал всички ще ме сочат с пръст! А баба ти? Ще каже, че съм срам за рода!

– Хората винаги ще говорят – отвърнах твърдо. – Но ти трябва да живееш своя живот, не техния.

Мария въздъхна тежко.

– Понякога се чудя дали не сбърках някъде. Може би трябваше да остана с Петър… Помниш ли го? Беше добър човек, но не го обичах истински. Или пък с онзи колега от университета… Всички мои приятелки направиха компромиси и сега имат семейства. Само аз останах сама.

– Не си сбъркала – казах твърдо. – Ти избра себе си. Това изисква смелост.

Тя замълча за миг, после прошепна:

– Мамо, страх ме е. Страх ме е да не остана сама завинаги. Страх ме е да не пропусна шанса си да бъда майка.

Прегърнах я силно.

– Каквото и да решиш, ще бъда до теб. Ако искаш дете – ще ти помогна. Ако решиш да чакаш още – пак ще съм тук.

След този разговор Мария остана още няколко дни при мен. Готвихме заедно, гледахме стари снимки и си спомняхме весели моменти от детството ѝ. Но усещах как тревогата не я напуска. Една вечер я чух да говори по телефона:

– Да, мислила съм за ин витро… Но сама? Не знам дали ще издържа… Не знам дали ще мога да обясня на детето защо няма баща…

Сърцето ми се късаше. Виждах как обществото ни я притиска – с очакванията си, с предразсъдъците си. Виждах как тя се бори между желанието си за майчинство и страха от осъждане.

Една сутрин я намерих отново до прозореца. Този път изглеждаше по-решителна.

– Мамо, реших. Ще опитам сама. Ще започна процедурите за ин витро с донорска сперма. Не мога повече да чакам някой друг да ми подреди живота.

Погледнах я с гордост и облекчение.

– Ще бъда до теб във всяка стъпка – казах ѝ.

Тя се усмихна през сълзи:

– Знам. Само ти ме разбираш.

Сега мина месец оттогава. Мария вече е започнала първите изследвания в клиника в София. Баща ѝ още не знае нищо – тя се страхува от реакцията му. Баба ѝ също ще бъде шокирана. Но аз виждам в очите ѝ надежда, каквато не съм виждала от години.

Понякога се питам: Защо обществото ни кара жените да се чувстват виновни за изборите си? Защо щастието трябва да има срок на годност? Може би е време да спрем да съдим и просто да подкрепяме тези, които обичаме.