Завръщането на дъщерята: Между страха и истината

– Мамо, не ме питай повече! – гласът ми трепереше, докато стоях на прага с куфар в ръка, а очите на майка ми се пълнеха със сълзи. Беше късен следобед, слънцето вече се криеше зад панелките на квартала, а аз усещах как въздухът в апартамента се сгъстява с всяка изминала секунда.

– Мария, не мога да не питам! Какво се е случило? Къде е Даниел? – настоя тя, а баща ми само мълчаливо изгаси телевизора и ме погледна с онзи строг, но загрижен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко момиче.

Не можех да им кажа. Не още. Истината беше твърде тежка – не само за мен, но и за тях. Даниел… Даниел беше с друга. Разбрах го случайно, когато една вечер забрави телефона си вкъщи. Съобщенията, снимките… всичко беше там, черно на бяло. А аз – аз вече носех второто ни дете под сърцето си.

– Просто… трябваше да си почина – измърморих и се затворих в детската си стая, която миришеше на стари книги и прах. Седнах на леглото и се разплаках беззвучно. Не знаех какво да правя. Да му простя ли? Да се върна ли? Или да остана тук, при мама и тате, където всичко изглеждаше по-лесно?

На следващата сутрин майка ми донесе чай и ме погали по косата.

– Мария, знам, че нещо те мъчи. Можеш да ми кажеш всичко. – Гласът ѝ беше мек, но настоятелен.

– Не мога… още не мога – прошепнах и я прегърнах силно. Усещах как тайните ме задушават, а страхът от бъдещето ме парализираше.

Дните минаваха бавно. Баща ми ходеше на работа, майка ми готвеше любимите ми ястия – мусака, боб чорба, палачинки с домашно сладко. Опитваха се да ме върнат към живота, но аз бях като призрак в собствения си дом.

Една вечер телефонът ми звънна. Беше Даниел.

– Мария… моля те, върни се. Моля те… – Гласът му беше отчаян.

– Знам всичко, Даниел. Видях съобщенията. – Сълзите ми потекоха отново.

– Моля те… беше грешка… Не знам какво ми стана… Обичам те! – думите му звучаха фалшиво, кухо.

– Не знам дали мога да ти простя… – затворих телефона и го хвърлих на леглото.

Майка ми чу разговора и тихо влезе в стаята.

– Той ли беше? – попита тя тихо.

Кимнах.

– Мария… ти си силна. Каквото и да решиш, ние сме до теб. Но трябва да мислиш и за детето…

Погледнах я ужасено. Дали беше разбрала? Дали коремът ми вече издаваше тайната?

– Мамо… аз… – думите заседнаха в гърлото ми.

– Бременна ли си? – попита тя направо.

Заплаках неудържимо и само кимнах. Тя ме прегърна силно и започна да плаче с мен.

– Всичко ще бъде наред, Мария. Ще се справим заедно.

Баща ми разбра няколко дни по-късно. Не каза нищо – просто ме прегърна неловко и ми подаде чаша вода. В неговия свят думите бяха излишни.

Слуховете в блока не закъсняха. Съседката леля Пенка вече разказваше на всички как „дъщерята на Иванови се е върнала бременна и мъжът ѝ я е оставил“. Излизах рядко, с наведена глава, страхувайки се от погледите и шепота зад гърба си.

Една вечер седяхме тримата на масата. Баща ми ядеше мълчаливо, майка ми ровеше в чинията си.

– Мария – започна баща ми сериозно – ти трябва да решиш какво ще правиш. Не можеш цял живот да се криеш тук. Ако искаш да се върнеш при Даниел – ще те подкрепим. Ако искаш да останеш – пак ще сме до теб. Но трябва да поемеш отговорност за себе си и за детето.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко съм уплашена от бъдещето и колко много зависи от мен самата.

На следващия ден Даниел дойде пред блока. Стоеше долу с букет рози и чакаше с часове. Майка ми ме гледаше през прозореца.

– Ще слезеш ли?

– Не знам… – прошепнах.

Слязох все пак. Сърцето ми биеше лудо.

– Мария… моля те… дай ми още един шанс! Ще направя всичко! За теб… за децата ни!

Погледнах го дълго. Виждах страха в очите му, но и вина, и може би малко любов.

– Не знам дали мога да ти простя – казах тихо. – Но ще опитам… заради децата ни.

Върнах се вкъщи объркана. Семейството ми ме прие с разбиране, но знаех, че нищо няма да е същото. Започнахме семейна терапия с Даниел, опитахме се да изградим доверието наново. Понякога усещах как миналото ме дърпа назад, но гледах напред – към децата си, към себе си.

Сега често се питам: Кое е по-трудно – да простиш или да останеш вярна на себе си? А вие бихте ли простили такова предателство?