Защо синът ми каза, че не съм поканена на сватбата му: Изповедта на една майка

„Не си поканена, мамо.“ Думите на Иван още кънтят в ушите ми, докато стоя пред затворената врата на апартамента му в Люлин. Беше студен мартенски следобед, а аз стисках в ръцете си подаръка за бъдещата му съпруга – ръчно бродирана покривка, която шиех с месеци. Не можех да повярвам, че след всичко, което преживяхме заедно, той ще ме изключи от най-важния ден в живота си.

„Иване, моля те… Поне ми кажи защо. Какво съм направила?“ Гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Той не ме погледна. Стоеше с ръце в джобовете, с поглед забит в пода.

„Мамо, не искам да разваляш деня ни. Ти винаги се намесваш, винаги критикуваш. Искам този ден да е спокоен.“

Сякаш някой ме удари в гърдите. Спомних си всички онези нощи, когато го приспивах с приказки за смели момчета и добри майки. Как се прибирах от нощна смяна в болницата и намирах сили да му приготвя закуска преди училище. Как се отказах от втори шанс за любов, за да не го обърквам още повече след като баща му ни напусна.

„Иване, аз те обичам… Всичко правя за теб…“

Той въздъхна тежко. „Знам, мамо. Но понякога любовта ти ме задушава. Не разбираш ли? Искам да бъда самостоятелен. Да взимам решения без да се страхувам от мнението ти.“

Вратата се затвори бавно пред лицето ми. Останах на стълбището, с покривката в ръце и съсипано сърце. Седнах на първото стъпало и се разплаках като дете.

Вечерта се прибрах в празния си апартамент в Надежда. Седнах до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си първия път, когато Иван каза „мамо“. Беше на шест месеца и аз тъкмо бях разбрала, че баща му има друга жена. Тогава обещах на себе си, че ще дам всичко за това дете – и дадох.

Годините минаваха в работа, грижи и тревоги. Иван растеше затворен, често мълчалив. Опитвах се да го предпазя от всичко – от лоши приятели, от разочарования, от самия живот. Понякога го карах да учи повече, да не излиза късно, да не се доверява лесно. Може би прекалих…

Сестра ми Мария често ми казваше: „Пусни го малко, Даниела! Не можеш цял живот да го държиш под крилото си.“ Аз обаче не можех да спра – страхувах се да не го изгубя.

Сега осъзнавам – може би точно този страх ме доведе дотук.

Дните до сватбата минаха като в мъгла. Колежките ми в болницата питаха защо съм тъжна, но аз само поклащах глава. Не можех да им кажа – срам ме беше. Каква майка съм, щом синът ми не ме иска на сватбата си?

В деня на сватбата седях сама вкъщи. Телевизорът работеше без звук, а аз държах телефона в ръка – чаках чудо. Може би ще се обади… Може би ще размисли…

Вместо това получих съобщение от бъдещата му съпруга – Елица:

„Г-жо Николова, знам колко ви е тежко. Иван има нужда от време. Моля ви, не му се сърдете.“

Прочетох го десетки пъти. После написах отговор:

„Пожелавам ви щастие. Обичам го повече от всичко.“

Изпратих съобщението и избухнах в плач.

Седмици наред не говорихме с Иван. Мария настояваше да му звънна първа:

– Даниела, гордостта няма място между майка и син!
– Ами ако ме отблъсне пак? – попитах през сълзи.
– Ще боли още веднъж… но поне ще знаеш, че си опитала.

Накрая набрах номера му. Сърцето ми биеше лудо.

– Иване…
– Мамо…
– Само исках да ти кажа… липсваш ми.
– И ти ми липсваш… – гласът му беше тих.
– Мога ли да те видя?
– Ще помисля…

Така започна нашият нов път – бавен и несигурен. Виждахме се рядко – на кафе или разходка из Южния парк. Понякога мълчахме дълго; друг път говорехме за всичко друго, само не и за сватбата.

Един ден Иван каза:
– Мамо… Съжалявам за всичко. Просто имах нужда да порасна сам.
– Знам… И аз съжалявам. Може би прекалих с грижите.
– Не си виновна… Просто животът е труден за всички ни.

Прегърнах го силно – както когато беше малък и се страхуваше от тъмното.

Днес още боли – но вече има надежда. Знам, че никога няма да бъдем както преди. Но вярвам, че ще намерим път един към друг.

Понякога се питам: Кога любовта става задушаваща? И може ли една майка някога да спре да обича прекалено много?