Най-накрая реших да пусна сина си да порасне: Историята на една българска майка
– Не мога повече, мамо! – гласът на Петър отекна в малката кухня, а чашата с чай се разтресе в ръцете ми. Беше късен ноемврийски следобед, а дъждът барабанеше по прозореца. Синът ми стоеше срещу мен, висок и ядосан, с очи, които вече не познавах. – Искам да живея сам! Не съм дете!
Стиснах устни, за да не избухна. Толкова години се борех за него – сама, без подкрепа, често и без разбиране. В този момент си спомних първия ден, когато го взех в ръцете си в родилното отделение на болницата в Плевен. Бях само на 22, току-що завършила университета. Мечтаех да стана журналистка, да пиша статии за големи вестници, да пътувам. Но съдбата имаше други планове.
Петър беше неочаквано дете – плод на любовта ми с Иван, състудент от Великотърновския университет. След дипломирането ни Иван замина за София, уж за работа, уж за по-добро бъдеще. Остана там. Аз се върнах при родителите си в Плевен с бебе на ръце и разбито сърце.
– Ще гледаш детето, Ели! – отсече майка ми още първата вечер. – Забрави за журналистиката! Кой ще те вземе сега на работа? Трябва да мислиш за Петър!
Тогава не посмях да ѝ противореча. Баща ми мълчеше, но погледът му беше строг. Вкъщи цареше тишина, изпълнена с неизказани думи и разочарования. Мечтите ми се стопиха между памперси, каши и безсънни нощи.
Годините минаваха. Петър растеше – умен, чувствителен, но и все по-буен. Аз работех каквото намеря – чистачка в училище, после продавачка в кварталния магазин. Всяка вечер пишех тайно в тетрадка – стихове, разкази, писма до себе си. Но никога не ги показах на никого.
Майка ми все повтаряше: – Жената трябва да жертва себе си за детето! Това е нашата съдба.
Понякога се карахме жестоко. – Не искам Петър да стане като мен! – крещях аз. – Искам да има избор!
– Изборът му е тук! – отвръщаше тя. – В Плевен! При нас!
Петър завърши гимназия с отличие. Искаше да учи информатика в София. Аз тайно му помагах да кандидатства онлайн, докато майка ми настояваше да остане тук и да работи в местната фабрика.
– София ще го развали! – казваше тя. – Там е пълно с лоши хора!
– Мамо, моля те… – прошепна Петър една вечер, докато седяхме на терасата и гледахме светлините на града. – Искам да опитам сам… Не ме дръж тук.
Сълзите ми потекоха безшумно. Толкова години се борех за него, а сега трябваше да го пусна. Страхувах се – от самотата, от празната стая, от това дали ще се справи сам.
Майка ми не говореше с мен три дни, когато ѝ казах, че ще го пусна в София. Баща ми само въздъхна тежко: – Всеки трябва сам да си намери пътя…
Денят на заминаването дойде бързо. Петър стоеше на гарата с раница на гръб и очи, пълни с надежда и страх. Прегърнах го силно.
– Обещай ми само едно – прошепнах му. – Че няма да забравиш откъде тръгваш.
– Никога, мамо! – отвърна той и се усмихна през сълзи.
Върнах се вкъщи сама. Стаята му беше празна, леглото оправено, по стените още висяха плакатите от детството му. Седнах на пода и заплаках като дете.
Минаха месеци. Петър ми звънеше всяка седмица – разказваше за лекциите, новите приятели, трудностите със сметките и храната. Понякога чувах тъга в гласа му, но усещах и гордостта му.
Майка ми все още не можеше да прости решението ми.
– Ще видиш ти! Ще се върне с подвита опашка! – казваше тя.
Но аз знаех: направих най-трудното и най-правилното нещо в живота си.
Сега стоя пред прозореца и гледам как дъждът отмива праха от улицата. Питам се: Дали някога ще мога да простя на себе си за всички пропуснати мечти? Или най-голямата ми мечта беше именно това – да дам свобода на детето си?
Какво бихте направили вие? Бихте ли пуснали детето си да поеме по своя път или бихте го задържали близо до себе си?