Разделеният дом: Историята на една мащеха в България

– Пак ли ще идват? – прошепнах на съпруга си Петър, докато слагах чашите за кафе на масата. Гласът ми трепереше, макар да се опитвах да изглеждам спокойна. Беше събота сутрин, а това означаваше само едно – Ива и двете ѝ деца щяха да нахлуят в дома ни след по-малко от час.

Петър ме погледна с онзи уморен, но твърд поглед, който познавах от години.

– Мария, това са ми децата. Не мога да им кажа да не идват.

– Не казвам това – отвърнах тихо. – Просто… всяка седмица е едно и също. Къщата се обръща с главата надолу, няма място за нас двамата, а после цяла седмица оправям след тях.

Той въздъхна и излезе на терасата да изпуши цигара. Аз останах сама в кухнята, стиснала чашата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Спомних си първите ни години заедно – как всичко беше спокойно, уютно, само двамата. После Ива се разведе и започна да идва все по-често с децата. В началото се радвах – мислех си, че ще бъда добра мащеха, че ще им дам топлина и подкрепа. Но с времето разбрах, че никога няма да бъда истинска част от тяхното семейство.

Звънецът иззвъня остро. Сърцето ми подскочи. Отворих вратата и Ива влезе, дърпайки след себе си малкия Борко, а след тях тичаше седемгодишната Лили.

– Здрасти, Мария! – каза Ива без да ме погледне. – Може ли да сложа пералня? Децата пак са изцапани.

– Разбира се – отвърнах механично. Лили вече беше разпиляла играчките из хола, а Борко се катереше по дивана с мръсните си обувки.

– Моля те, събуй обувките – казах му внимателно.

– Ти не си ми майка! – изстреля той и избяга при дядо си.

Петър го вдигна на ръце и ме погледна укорително.

– Остави го, Мария. Децата са деца.

Стиснах зъби. Всяка събота беше така – аз се опитвах да въведа някакъв ред, а Петър и Ива ме гледаха като натрапник в собствения си дом. Чувствах се невидима, ненужна. Вечерта, когато всички си тръгнаха, седнах на дивана сред разхвърляните играчки и заплаках тихо.

На следващия ден опитах да поговоря с Петър.

– Не мога повече така – казах му. – Чувствам се като чужда в собствения си дом. Ива не ме уважава, децата не ме слушат… А ти винаги взимаш тяхната страна.

Той замълча дълго.

– Мария, ти знаеше, че имам дете. Знаеше, че ще бъдат част от живота ми.

– Да, но не знаех, че ще трябва да жертвам всичко свое – отвърнах през сълзи. – Не знаех, че ще трябва да се отказвам от спокойствието си всяка седмица.

Той стана и излезе без дума. Останах сама с мислите си. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Жената трябва да държи дома си.“ А аз? Аз не можех дори да определя правилата в собствения си хол.

Следващата събота реших да поговоря с Ива.

– Ива, може ли за малко?

Тя ме изгледа подозрително.

– Какво има?

– Знам, че ти е трудно след развода… Но моля те, опитай се да научиш децата на малко повече уважение към дома ни. Не искам да се караме, просто… трудно ми е така.

Тя се засмя горчиво.

– Ти никога няма да разбереш какво е да си сама майка! Не ми казвай как да възпитавам децата си!

Сълзите напълниха очите ми. Обърнах се и излязох от стаята. Чух как Петър я утешаваше: „Остави я, тя е малко нервна.“

Вечерта седях сама на терасата с чаша вино. Гледах светлините на София и се чудех къде сбърках. Дали трябваше по-рано да поставя граници? Дали трябваше да бъда по-строга? Или просто никога нямаше шанс да бъда приета?

Дните минаваха в рутина – работа, домакинство, подготовка за поредната събота на хаос. Започнах да избягвам дома си през уикендите – разхождах се из Южния парк или ходех на кино сама. Петър забеляза промяната.

– Какво става с теб? – попита една вечер.

– Просто не искам повече да се чувствам като прислужница в собствения си дом – отвърнах тихо.

Той замълча. Знаех, че ме обича по свой начин, но не можеше да избере между мен и дъщеря си. А аз не исках избор – исках уважение.

Една вечер получих съобщение от сестра ми:

„Мария, не позволявай на никого да ти отнема дома! Говори с тях открито.“

Събрах смелост и следващата събота казах твърдо:

– От днес нататък ще има правила за всички в този дом. Ще има време за игра, време за почивка и време за подреждане. Ако някой не ги спазва, няма да може да идва толкова често.

Ива ме изгледа шокирано, Петър мълчеше. Децата се намръщиха. Но този път не отстъпих.

Първите седмици бяха трудни – Ива дори не идваше известно време. Петър беше ядосан. Но постепенно започнаха да разбират – домът ни стана по-спокоен, а аз върнах част от себе си.

Сега понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Може ли една мащеха някога да бъде истински приета в българското семейство? Или винаги ще остане чужда?