Завръщане у дома: Когато алчността разрушава семейните връзки

– Сто лева? Само толкова ли можеш да дадеш на детето за рождения ѝ ден? – гласът на зет ми, Димитър, проряза тишината в хола като нож. Стоях до масата, още с палтото на гърба си, а внучката ми Мария държеше плика с парите, които ѝ бях дал току-що. Очите ѝ светеха от радост, но думите на баща ѝ я накараха да сведе глава.

В този момент осъзнах, че нещо се е променило. Двадесет години работих в Германия – строежи, студени сутрини, самота. Всичко го правех за дъщеря си Елена и за семейството ѝ. Връщах се всяко лято, носех подаръци, изпращах пари. Мечтаех един ден да се прибера окончателно и да видя как всички са щастливи. Но сега, когато най-накрая се върнах, домът ми беше чужд.

– Димитре, това са пари за дете – опитах се да запазя спокойствие. – Когато аз бях малък, пет лева бяха цяло състояние.

Той се изсмя горчиво:
– Ама сега не сме 1985-та! С тези пари едва ще си купи една кукла и сладолед. Ти не разбираш колко е трудно тук. Всичко е скъпо!

Елена стоеше между нас, притиснала ръце към гърдите си. Видях как очите ѝ се напълниха със сълзи. Знаех, че не иска скандали пред Мария. Но думите на Димитър вече бяха изречени и не можеха да се върнат назад.

– Тате, моля те… – прошепна тя. – Не искам да се карате.

Погледнах внучката си. Тя стискаше плика така силно, сякаш вътре имаше цялото щастие на света. Усмихнах ѝ се и я погалих по косата:
– Честит рожден ден, Марийче. Купи си каквото пожелаеш.

Но радостта вече беше помрачена.

Вечерта седях сам в стаята си и слушах как в кухнята Димитър говори с Елена:
– Твоят баща мисли, че още живеем в миналото! Какво ще кажат хората? Другите деца получават телефони, таблети… А нашата Мария – сто лева!

– Не е важно колко са парите – отвърна тихо Елена. – Важно е вниманието.

– Внимание? С внимание ли ще платим сметките?

Стиснах юмруци. Не можех да повярвам, че човекът, когото дъщеря ми избра, мисли само за пари. Къде беше топлината? Къде беше благодарността? Дали всичките ми жертви са били напразни?

На следващия ден реших да поговоря с Елена насаме.
– Дъще, какво става с вас? Защо Димитър е толкова… променен?

Тя въздъхна тежко:
– Тате, трудно ни е. Заплатите не стигат, всичко поскъпва… Димитър работи по две смени, аз също. Понякога се караме за глупости. Но той не е лош човек.

– Не е лош човек? – повторих аз горчиво. – Но мисли само за пари! А Мария?

Елена избърса сълза:
– Понякога и аз не го разбирам. Но… така е сега. Всички гледат да оцелеят.

Вечерта Димитър дойде при мен с чаша ракия в ръка.
– Знам, че ме мислиш за алчен – каза без увъртане. – Но ти не си бил тук през последните години. Не знаеш какво е да гледаш дете с минимална заплата.

– Може би си прав – признах аз. – Но парите не са всичко.

Той се изсмя:
– Така казват хората, които имат спестявания от Германия.

Тези думи ме удариха като шамар. Всичко, което бях спестил, беше за тях – за Елена и Мария. А сега ме обвиняваха в егоизъм.

След този разговор нещо се пречупи между нас. Започнах да усещам студенина от страна на Димитър. Елена се опитваше да изглади отношенията ни, но напрежението беше осезаемо.

Мария идваше при мен вечер и ме питаше:
– Дядо, защо тате е тъжен?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на дете, че понякога възрастните забравят кое е важното?

Минаха седмици. Опитвах се да бъда полезен – помагах в домакинството, водех Мария на училище, готвех любимите ѝ манджи. Но усещах как семейството ми се разпада пред очите ми.

Една вечер чух как Димитър говори по телефона:
– Ако старецът даде още малко пари, ще можем да сменим колата…

Сърцето ми се сви от болка. Аз бях станал просто източник на доходи за него.

На следващия ден събрах смелост и казах на Елена:
– Мисля да си тръгна обратно за Германия. Тук вече не ми е дом.

Тя ме прегърна през сълзи:
– Не си тръгвай! Имаме нужда от теб… Аз имам нужда от теб.

Погледнах я в очите:
– А Димитър?

Тя замълча. Знаех отговора.

Сега седя сам в стаята си и гледам снимките от миналото – усмихнати лица, празници, надежди. Чудя се: кога парите станаха по-важни от любовта? Кога забравихме какво значи семейство?

Кажете ми – има ли връщане назад? Може ли едно семейство да оцелее сред алчност и недоимък? Или просто трябва да приема, че домът вече не е място, а спомен?