Синът ми ме обвини, че съм разбила семейството му: Просто помолих снаха си да измие чиниите

„Мамо, защо винаги трябва да се месиш? Не виждаш ли, че така ни вредиш?“ – думите на Димитър още кънтят в главата ми. Стоях до кухненската мивка, ръцете ми трепереха, а сърцето ми се свиваше от болка. Бях поканила сина си и снаха ми, Мария, на обяд – исках да ги видя, да сме заедно, както някога. След като всички се нахранихме, просто я помолих: „Мария, ще помогнеш ли с чиниите?“ Не съм викала, не съм настоявала – просто попитах. А после всичко се обърна с главата надолу.

Димитър беше на три, когато баща му си тръгна. Беше студена мартенска вечер – дъждът чукаше по прозорците на панелката ни в Люлин. Стоях на прага с малко дете в ръце и гледах как мъжът, когото обичах, си тръгва без да се обърне. „Не мога повече, Марияна. Не съм създаден за това“, каза той и затвори вратата след себе си. Останах сама – без пари, без подкрепа, само с едно болно дете и купища сметки.

Работех на две места – денем в шивашкия цех, вечер чистех в близкия офис. Спях по три-четири часа, но никога не се оплаквах пред Димитър. Исках да има всичко – нови обувки за първия учебен ден, тетрадки с коли и динозаври, топла супа всяка вечер. Понякога се прибирах толкова уморена, че едва стоях права, но когато го виждах как спи спокойно, вярвах, че всичко има смисъл.

Годините минаваха. Димитър порасна – стана умен, добър младеж. Завърши информатика в Софийския университет и започна работа в голяма IT фирма. Гордеех се с него – разказвах на всички колко е умен синът ми. Когато доведе Мария у дома за първи път, бях щастлива – хубаво момиче от Пловдив, учтива и усмихната. Помогнах им с каквото можах – дадох им спестяванията си за капаро на апартамент в Младост.

Но нещо се промени след сватбата. Димитър стана по-студен с мен – все по-рядко ми звънеше, а когато идваха на гости, Мария сякаш избягваше да говори с мен. Опитвах се да не се натрапвам – носех им домашна баница, питах ги как са, но усещах напрежение във въздуха.

В онази неделна сутрин реших да ги поканя на обяд – направих любимата им мусака и тиквеник. След като се нахранихме, станах да събера чиниите. Погледнах към Мария и тихо казах: „Ще помогнеш ли с чиниите?“. Тя ме изгледа странно и каза: „Сега ли? Имам работа по един проект…“ Усмихнах се неловко: „Ще стане по-бързо заедно.“

Димитър веднага скочи: „Мамо, остави я! Тя не е длъжна да ти помага.“ Опитах се да обясня: „Не е въпрос на длъжност… Просто така е прието у нас.“ Но той вече беше ядосан: „Ти винаги правиш така! Караш хората да се чувстват виновни! Заради теб Мария не иска да идва тук.“

Стоях като вцепенена. Не можех да повярвам какво чувам от собствения си син. Толкова години съм се борила за него – сама съм го отгледала! А сега той ме обвинява, че развалям семейството му? Защото съм помолила снаха си да измие няколко чинии?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех за всичко – за годините самота, за жертвите, които направих. Спомних си как Димитър беше болен от бронхит и цяла нощ седях до леглото му с мокра кърпа на челото му. Как му купих първия компютър със заем от колежката ми Силвия. Как никога не позволих да му липсва нещо.

На следващия ден му звъннах: „Дими, мамо… Не исках да ви обидя. Просто исках да сме заедно.“ Той въздъхна тежко: „Мамо, трябва да разбереш – времената са други. Не можеш да очакваш Мария да върши домакинска работа само защото е жена.“

Замълчах. Може би наистина не разбирам новото поколение. Може би греша някъде. Но защо тогава болката е толкова силна? Защо чувствам, че губя детето си?

Седя сама в малката кухня и гледам празните чаши по масата. Чудя се – кога станах излишна? Кога майчината грижа започна да тежи? Има ли място за нас – майките от старото време – в новите семейства?

Може би аз греша… Или просто времената са такива? Как мислите вие?