Да се откъснеш от майка си: Моят път към свободата

„Пак ли ще излизаш толкова късно, Иване?“, гласът на майка ми пронизва тишината в малката кухня, докато се опитвам да си сипя кафе. Часът е едва седем сутринта, а вече усещам как гърлото ми се стяга. Поглеждам я – сивата й коса е прибрана в стегнат кок, очите й са остри като ножове. „Имам работа, мамо. Знаеш, че трябва да отида до офиса.“ Опитвам се да звуча спокойно, но вътре в мен бушува буря.

На четиридесет години все още живея с майка си. Не защото не мога да си позволя квартира, а защото всяка моя стъпка е била внимателно следена, всяко решение – поставяно под въпрос. Баща ми почина, когато бях на петнадесет. Оттогава тя ме държи близо до себе си, сякаш ако ме пусне, ще изчезна завинаги. „Само ти ми остана“, повтаря често тя, а аз се чувствам като затворник в собствения си дом.

Вечерите са най-тежки. Седим един срещу друг на масата – тя с чаша чай, аз с празен поглед в телевизора. „Кога ще се ожениш?“, пита тя, сякаш не знае отговора. „Всички твои приятели вече имат семейства.“

„Мамо, не е толкова лесно…“

„Не е лесно, защото не искаш! Ако искаше, щеше да намериш някоя свястна жена. Ама ти все работиш, все си изморен…“

Понякога ми се иска да изкрещя. Да й кажа, че се задушавам. Че всяка сутрин се будя с усещането, че животът ми е спрял. Но не мога – страх ме е да я нараня. Страх ме е и от самотата.

В работата съм друг човек – колегите ме уважават, шефът ми г-н Петров често ме хвали пред всички: „Иван е най-отговорният човек тук!“. Но никой не знае какво се случва у дома. Никой не знае, че вечер се прибирам и ставам отново момчето на мама.

Един ден срещнах Мария – новата колежка от счетоводството. Усмихната, с топли кафяви очи и заразителен смях. Започнахме да обядваме заедно, после да се разхождаме след работа. Разказах й за майка ми – за това как не мога да направя нищо без нейното одобрение.

„Иване, ти си възрастен мъж. Не мислиш ли, че заслужаваш свой живот?“, попита ме Мария една вечер в парка.

Замълчах. Никога не бях мислил така. Винаги съм вярвал, че дължа всичко на майка си – тя ме е отгледала сама, жертвала е всичко за мен.

Но Мария беше права. Започнах да мечтая за собствен дом – малък апартамент с изглед към Витоша, където мога да слушам музика колкото силно искам, да каня приятели без да давам обяснения.

Една вечер събрах смелост и казах на майка ми: „Мамо, мисля да си потърся квартира.“

Тя замръзна. Очите й се напълниха със сълзи.

„Ще ме оставиш сама? След всичко?“

„Не те оставям, мамо. Просто… искам да опитам да живея сам.“

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Майка ми не говореше с мен, само въздишаше тежко и заключваше вратата на стаята си.

Колебаех се – чувствах се виновен и егоистичен. Но Мария ме подкрепяше: „Това е твоя живот, Иване. Ако не го направиш сега, кога?“

Намерих малък апартамент в квартал „Лозенец“. Подписах договора със свито сърце. В деня на преместването майка ми стоеше на прага със скръстени ръце.

„Ще идваш ли поне да ме виждаш?“, попита тихо.

„Разбира се, мамо.“

Първата нощ сам беше странна – тишината беше оглушителна. Седях на пода сред кашоните и се чудех дали съм направил правилното нещо.

С времето започнах да дишам по-леко. Започнах да каня приятели, да излизам повече с Мария. Майка ми все още ми звъни по десет пъти на ден, но вече мога да кажа „Не“ без да се чувствам виновен.

Понякога се питам – дали съм лош син? Дали имам право на щастие извън нейните стени? Или просто съм човек, който най-накрая се осмели да живее?

Какво мислите вие – къде свършва дългът към родителите ни и започва нашият собствен живот?