Мъжът ми отказва да работи с баща ми, а не може да си намери добра работа: Как оцеляхме заедно

– Не мога повече! – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато трескаво размахваше ръце. – Няма да работя за баща ти, разбери го най-после!

Стоях срещу него, стиснала чаша чай, която трепереше в ръцете ми. Беше късна есен, прозорците се изпотяваха от влагата, а в мен се бореха страх и гняв. Баща ми, Георги, беше предложил на Петър работа в малката си фирма за дограма – нещо временно, докато си намери по-добро. Но Петър отказваше категорично.

– Петре, не разбирам… Знаеш, че парите не стигат. Сметките се трупат, а аз не мога да поема всичко сама – гласът ми беше тих, почти умоляващ.

– Не става дума за парите! – прекъсна ме той. – Не мога да работя за човек, който ме гледа като на дете. Твоят баща никога няма да ме приеме като равен.

Това беше началото на най-трудната зима в живота ни. Петър беше напуснал предишната си работа в голяма строителна фирма след конфликт с новия управител – човек, който го унижаваше пред колегите и оряза заплатата му наполовина. Преди това шефът му беше негов приятел от университета – Димитър, който го подкрепяше и му даваше бонуси. Но когато Димитър замина за София, всичко се срина.

Месеци наред Петър търсеше работа – изпращаше CV-та, ходеше по интервюта, но навсякъде или заплатата беше мизерна, или условията унизителни. Аз работех като учителка в детска градина и носех вкъщи колкото да покрием наема и храната. Синът ни Виктор беше първи клас и често ме питаше защо татко е тъжен.

– Мамо, татко пак ли ще ходи на интервю? – питаше ме вечер, докато му четях приказка.

– Да, миличък. Татко търси работа, която ще му харесва – отговарях с усмивка, а сърцето ми се свиваше.

Баща ми настояваше:

– Петър е умен момък! Защо не дойде при мен? Ще го науча на всичко. После може сам да си отвори цех!

Но Петър се инатеше:

– Не искам подаяния! Искам сам да се справя!

Скоро започнахме да се караме все по-често. Веднъж дори хвърлих чиния по стената – не помня какво точно каза Петър, но болката и безсилието избиха навън. Виктор се разплака и се скри под масата. Тогава разбрах колко сме стигнали до ръба.

Една вечер седнахме двамата на терасата. Беше студено, но не ни пукаше.

– Знаеш ли какво е най-лошото? – прошепна Петър. – Чувствам се като провал. Не мога да осигуря нищо за вас.

Прегърнах го силно.

– Не си провал. Просто… животът понякога е гаден. Но сме заедно.

Тогава решихме да говорим открито с баща ми. Събрахме се всички в неделя следобед на масата в хола му. Георги сипа ракия на Петър и каза:

– Сине, знам че ти е трудно. Не искам да ти давам милостиня. Искам да ти дам шанс. Ако не ти хареса – тръгваш си когато поискаш.

Петър мълча дълго. После кимна:

– Добре. Ще пробвам.

Първите седмици бяха ужасни. Баща ми го третираше като новобранец – караше го да мие инструменти, да носи тежки дограми. Петър се прибираше изтощен и мълчалив. Аз усещах напрежението във въздуха като буря преди дъжд.

Една вечер го попитах:

– Ще издържиш ли?

Той само сви рамене:

– Не знам… Но поне опитвам.

С времето обаче нещо се промени. Баща ми започна да го уважава заради упоритостта му. Даваше му по-отговорни задачи, питаше го за мнение как да оптимизират работата в цеха. Петър предложи нов начин за монтаж на прозорци и спестиха доста материали.

Един ден Георги дойде у нас с бутилка вино.

– Петре, благодаря ти! Без теб нямаше да се справя с голямата поръчка за училището в града.

В очите на Петър проблесна гордостта, която не бях виждала отдавна.

След няколко месеца вече имахме стабилен доход. Виктор пак започна да се смее повече. Аз също усетих облекчение – вече можехме да си позволим екскурзия до морето през лятото.

Но най-важното беше друго: научихме се да говорим открито за страховете си и да търсим решения заедно, дори когато егото боли.

Сега често се питам: Колко от нас са готови да преглътнат гордостта си заради семейството? А вие бихте ли работили с родителите на половинката си, ако това беше единственият шанс?