Разпиляни мечти: Историята на една майка между любовта и разочарованието

— Не мога повече, мамо! — гласът на Даниел разцепи тишината в кухнята, докато чашата с чай в ръцете ми потрепери. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Съпругът ми, Иван, мълчаливо гледаше телевизора в хола, преструвайки се, че не чува поредния ни спор.

— Какво не можеш? — попитах тихо, опитвайки се да не издам треперенето в гласа си. — Да бъдеш баща? Да носиш отговорност?

Даниел избягваше погледа ми. Беше само на двадесет и една, а вече с тежестта на света върху раменете си. Преди година мечтаех да го видя студент в Софийския университет, да се гордея с дипломата му. Вместо това, той се върна една вечер с новината, че приятелката му, Мария, е бременна. Не можех да повярвам. С Иван седяхме до късно онази нощ, мълчахме и гледахме тавана. Той каза: „Ще се справим. Нали сме семейство.“ Но аз усещах как нещо вътре в мен се чупи.

Сватбата беше скромна — само най-близките. Мария беше мила, но винаги усещах дистанция между нас. Може би защото тя знаеше, че не това исках за сина си. Или защото и тя самата беше уплашена. След раждането на малката Елица напрежението у дома стана нетърпимо. Даниел и Мария нямаха възможност за собствено жилище и останаха при нас. Апартаментът ни беше тесен — две стаи, кухня и коридор, а сега и бебешко креватче до прозореца.

— Мамо, не разбирате ли? Не мога да живея повече така! — Даниел удари с юмрук по масата. — Всеки ден се карате с Мария за глупости! Тя не е виновна, че няма къде да отидем!

— Аз ли съм виновна? — прошепнах. — Аз ли избрах този живот за теб?

В този момент Иван влезе в кухнята. — Стига сте се карали! Всички сме уморени. Трябва да намерим решение.

Мария стоеше на прага със сълзи в очите. Прегърна Елица и тихо каза: — Ще си тръгнем. Не искам детето ми да расте сред скандали.

Сърцето ми се сви. Не исках да ги гоня, но не можех да понеса мисълта, че синът ми пропилява живота си. Всяка вечер се питах: „Къде сбърках?“ Дали трябваше да настоявам повече за образованието му? Или трябваше да приема избора му безусловно?

Дните минаваха в напрежение. Даниел работеше на две места — през деня в склад за строителни материали, вечер като доставчик на храна. Мария беше изтощена от грижите за бебето и липсата на лично пространство. Аз се опитвах да помагам с каквото мога — готвех, чистех, но всяка дума между нас беше като нож.

— Мамо, защо винаги ме гледаш така? — попита ме веднъж Даниел.
— Как? — отвърнах.
— Сякаш съм те разочаровал…

Не знаех какво да кажа. Обичах го повече от всичко, но не можех да скрия болката си.

Една вечер Мария не издържа и избухна:
— Вие искате всичко да е по вашия начин! А ние? Ние сме семейство! Защо не ни дадете шанс?

Иван я прекъсна:
— Никой не ви спира! Но тук има правила!

Тогава Даниел хвана ръката ѝ:
— Ще си тръгнем утре.

През нощта не мигнах. Чувах как Елица плаче в другата стая, а Мария я утешава с треперещ глас. Спомних си собствената си младост — как с Иван започнахме от нищото, как родителите ми не ме подкрепиха… И тогава разбрах: страхът ми е по-голям от любовта ми към тяхната свобода.

На сутринта ги изпратих до вратата със сълзи в очите.
— Обичам ви… — прошепнах.
Даниел ме прегърна силно:
— Ще се справим, мамо. Просто ни вярвай.

Сега апартаментът е тих и празен. Често сядам до прозореца и гледам снимката на Елица. Питам се: „Дали направих всичко възможно за тях? Или страхът ми ги изгони?“

Понякога животът ни поставя пред избори, които никога не сме искали да правим. А вие… бихте ли постъпили по различен начин? Какво значи да бъдеш добра майка?