Без майка: Вината, която не ми дава покой

– Защо пак закъсняваш, Иване? – гласът ѝ беше остър, но в него се криеше тревога. Стоях на прага, мокър от дъжда, с торба хляб и мляко в ръка, а в гърдите ми клокочеше раздразнение.

– Работя, мамо! Не мога да съм навсякъде! – изкрещях по-силно, отколкото исках. Очите ѝ се навлажниха, но тя само въздъхна и се обърна към печката. Миризмата на леща изпълваше малката кухня в панелката ни в Люлин. Баща ми беше починал преди години, а сестра ми Мария отдавна живееше със семейството си в Пловдив. Останахме само двамата – аз и мама.

Тази вечер беше последната ни караница. Не го знаех тогава. Ако знаех, щях ли да ѝ кажа нещо различно? Щях ли да я прегърна? Вместо това затръшнах вратата на стаята си и слушах как тихо плаче зад стената.

Сутринта я намерих на пода в кухнята. Сърцето ѝ не издържало. Линейката дойде бързо, но вече беше късно. Всичко стана като в сън – студените ръце на лекаря, съседката леля Галя, която ме прегръщаше и повтаряше: „Сине, не се обвинявай…“

Но аз се обвинявах. И още се обвинявам.

Погребението беше тихо, само най-близките. Мария пристигна разплакана, но между нас стоеше стена от неизказани думи. След всичко останах сам в апартамента – с нейните дрехи, снимки и миризмата на леща, която сякаш никога не изчезваше.

Първите дни минаха като в мъгла. Не можех да спя. Всяка вечер се връщах към последния ни разговор. Защо не ѝ казах, че я обичам? Защо винаги бях толкова груб? Защо не разбрах колко е самотна?

Една вечер Мария ми звънна:
– Иванчо, трябва да поговорим. Не мога да те гледам така. Мама не би искала да се съсипваш.
– Ти не разбираш! – изкрещях. – Ти не беше тук! Аз я оставих сама!
– Не си виновен ти… – гласът ѝ трепереше. – Всички имаме вина по малко. Но тя ни обичаше въпреки всичко.

Затворих телефона и заплаках за първи път от години. Плачех като дете, което е изгубило всичко.

Започнах да избягвам приятелите си. На работа бях като сянка – колегите ме гледаха със съжаление, но никой не смееше да попита как съм. Само шефът ми Петър веднъж ме дръпна настрана:
– Иван, знам какво е да загубиш майка си. Минал съм през това. Но ако не си простиш, ще се съсипеш.
– Как да си простя? – попитах през зъби.
– Намери начин да ѝ кажеш всичко, което не си успял. Пиши ѝ писмо, говори с нея на гроба… Просто не задържай всичко в себе си.

Тази нощ седнах до прозореца с лист хартия и започнах да пиша:
„Мамо,
Прости ми за всичко. Прости ми за думите, които те нараниха. Прости ми за моментите, когато избирах работата пред теб. Прости ми, че не видях колко си уморена и самотна…“

Писах до сутринта. После отидох на гроба ѝ в Бояна и прочетох писмото на глас. Сълзите ми капеха върху земята, а вятърът разнасяше думите ми сред дърветата.

Не стана по-леко веднага. Но започнах да говоря повече с Мария. Започнах да излизам с приятели – дори когато болеше. Всяка неделя паля свещичка у дома и си спомням за мама – за смеха ѝ, за начина, по който ме милваше по косата, когато бях малък.

Понякога още чувам гласа ѝ: „Иване, пази се.“

Вината не изчезва напълно. Но се уча да живея с нея. Да прощавам – на себе си и на другите.

Питам се: Колко често казваме „обичам те“ на хората до нас? Колко често забравяме, че утре може да ги няма? Може ли някога да си простим напълно?

А вие… как се справихте със загубата? Как намерихте прошка?