Битката на една баба: Надеждата, която не умира

– Не искам да ходя при татко! – гласът на малката Мира проряза тишината в кухнята като нож. Беше вторник вечер, а аз стоях до печката, с ръце, изцапани с брашно, и се опитвах да замеся хляб. Дъщеря ми Ива седеше на масата, с глава, заровена в ръцете си. Въздухът беше тежък от неизказани думи и стари рани.

– Мира, миличка, трябва да отидеш. Така е по закон – опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше. Виждах как очите на внучката ми се пълнят със сълзи, а моето сърце се късаше на парчета.

– Защо мама и тате не могат просто да са заедно? – прошепна тя.

Този въпрос ме удари като шамар. Колко пъти съм си го задавала и аз? Колко нощи съм прекарала будна, мислейки какво можех да направя по-добре като майка, за да не стигнем дотук?

Ива вдигна глава. Лицето ѝ беше подпухнало от плач.

– Мамо, не мога повече. Не издържам на погледите на хората в блока. Все едно всички знаят и ме сочат с пръст. А Мира… тя страда най-много.

Погледнах я и си спомних собствената си младост – как баща ми напусна майка ми заради друга жена. Как майка ми се бореше с клюките в малкия ни град, как никога не позволи да видим болката ѝ. Сега историята се повтаряше, но този път аз бях майката, която трябваше да държи всичко цяло.

– Иве, хората винаги ще говорят. Но ти си силна. Трябва да покажем на Мира, че семейството ни е тук за нея, независимо от всичко.

Тя кимна, но видях колко е изтощена. Откакто Петър си тръгна, Ива беше като сянка – работеше по две смени в супермаркета, за да плаща сметките, а вечер се прибираше и се сриваше в тишината на спалнята си.

Съседката Мария често идваше „да помогне“, но всъщност идваше да носи нови клюки.

– Юле, чух, че Петър вече живее с онази от счетоводството. Горката Ива! Как ще я преживее? – шепнеше тя с престорено съчувствие.

Понякога ми идваше да ѝ кресна да си гледа работата, но вместо това стисках зъби и ѝ поднасях кафе. В малкия ни квартал всичко се знае и всичко се преувеличава.

Една вечер Мира дойде при мен с рисунка – беше нарисувала къща с трима души: мен, Ива и себе си. Петър липсваше.

– Защо татко не е тук? – попитах я внимателно.

– Защото той вече не ни обича – отвърна тя тихо.

Сълзите напълниха очите ми. Прегърнах я силно.

– Не е вярно, Мира. Понякога възрастните правят грешки. Но ти винаги ще имаш нас.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай. Гледах светлините на града и мислех за всички жени като мен – баби, които трябва да са стълбове за децата и внуците си, когато светът им се разпада. Спомних си как майка ми ме учеше да не се предавам пред трудностите.

На следващия ден Ива получи писмо от съда – Петър искаше повече време с Мира през уикендите. Ива се разплака отново.

– Мамо, страх ме е да я пусна при него. Ами ако новата му жена не я хареса? Ако Мира се чувства излишна?

Прегърнах я.

– Трябва да ѝ дадем шанс да обича и баща си. Не можем да ѝ отнемем това право, колкото и да ни боли.

Вечерта чух как Мира говори по телефона с Петър:

– Тате, ще дойдеш ли на представлението ми в детската градина?

Чух тишината отсреща и после тихия му глас:

– Ще опитам, мила.

Мира затвори телефона и ме погледна:

– Бабо, мислиш ли, че татко пак ще ни обича?

Не знаех какво да кажа. Истината беше, че аз самата не вярвах вече в чудеса. Но трябваше да бъда силна заради тях двете.

Седмица по-късно беше представлението в детската градина. Петър дойде с новата си приятелка – млада жена с дълга руса коса. Видях как Ива пребледня. Мира тичаше към сцената и махаше към нас тримата.

След представлението Петър дойде при нас.

– Юлия… благодаря ти, че помагаш толкова много на Ива и Мира.

Погледнах го строго:

– Не го правя за теб. Правя го за внучката си.

Той наведе глава.

Вечерта Ива седеше до мен на дивана.

– Мамо, мислиш ли някога ще простя на Петър?

Погалих я по косата.

– Прошката не е заради него. Тя е заради теб самата. За да можеш пак да дишаш свободно.

В този момент осъзнах колко много болка носим всички – болка от разбити мечти, от предателства, от страхове за бъдещето на децата ни. Но също така осъзнах, че надеждата никога не умира напълно. Докато има любов между нас трите – мен, Ива и Мира – има смисъл да продължаваме напред.

Понякога нощем се питам: Дали някога ще спрем да се страхуваме от мнението на другите? Дали ще намерим сили да простим – на себе си и на другите? Какво бихте направили вие на мое място?