Ехото на неизказаните предупреждения: Историята на една българска свекърва

— Не мога повече, Цветанка! — гласът на Мария трепереше по телефона, докато аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. — Даниел се прибира от работа, хвърля си якето на дивана и сяда пред телевизора. Всичко вкъщи е на моите рамене. И децата, и готвенето, и чистенето… А той дори не забелязва колко съм уморена.

Стиснах слушалката по-силно. В този момент сякаш ехото на собствените ми думи от миналото ме удари в гърдите. Колко пъти бях предупреждавала Мария още преди да се оженят: „Не го глези толкова, момиче! Ако свикне всичко да му е поднесено, после ще страдаш.“ Но тя тогава само се усмихваше и казваше: „Оставете го, мамо Цвети, аз обичам да се грижа за него.“

Сега, години по-късно, виждах как моите неизказани предупреждения се връщат като бумеранг. Но какво можех да направя? Да ѝ кажа: „Казах ли ти?“ Не. Болката ѝ беше достатъчно голяма.

— Мария, знам, че ти е тежко — казах тихо. — Но трябва да говориш с него. Не можеш да носиш всичко сама.

— Опитах! — почти извика тя. — Казах му вчера, че имам нужда от помощ, а той само вдигна рамене: „Уморен съм.“ А аз? Аз не съм ли уморена?

Замълчах. В този момент чух как вратата на кухнята се затваря. Мъжът ми, Иван, влезе и ме погледна въпросително.

— Пак ли Мария? — попита той.

Кимнах. Иван въздъхна тежко и седна до мен.

— Знаеш ли, Цвети… — започна той след малко. — И аз не съм бил цвете за мирисане навремето. Колко пъти ти оставях всичко на теб… А ти мълчеше и трупаше в себе си.

Погледнах го с болка. Беше прав. Толкова години бях преглъщала обидите и умората си, защото така бях възпитана — жената трябва да държи семейството цяло. Но на каква цена?

— Може би затова Даниел е такъв — прошепнах. — Видял е от теб.

Иван замълча. В очите му проблесна сянка на вина.

— Може би… — каза тихо.

Вечерта Мария дойде с децата. Лицето ѝ беше подпухнало от плач. Седнахме в кухнята, а малките играеха в хола.

— Не знам какво да правя вече — прошепна тя. — Обичам го, но се чувствам сама в този брак.

Погалих ръката ѝ.

— Мария, понякога трябва да поставиш граници. Ако не го направиш ти, никой няма да го направи вместо теб.

Тя ме погледна с отчаяние.

— Ами ако си тръгна? Какво ще стане с децата?

Сърцето ми се сви. Спомних си как преди години и аз мислех да напусна Иван. Но останах — заради Даниел. Дали беше правилно?

— Не знам — признах честно. — Само ти можеш да решиш това. Но не забравяй себе си.

В този момент вратата се отвори и Даниел влезе. Лицето му беше намръщено.

— Какво става тук? — попита рязко.

Мария скочи от стола.

— Говорим за нас! За това, че не ми помагаш! Че всичко е на мен!

Даниел я изгледа студено.

— Пак ли започваш? Работя по цял ден! Какво повече искаш?

— Да бъдеш баща! Да бъдеш съпруг! — извика тя през сълзи.

Аз станах между тях.

— Стига! — казах твърдо. — Това не е само твой проблем, Даниеле. И аз съм виновна. Научих те да очакваш всичко наготово. Но сега е време да пораснеш.

Той ме погледна с изненада. Никога не бях говорила така пред него.

— Мамо…

— Не ме наричай „мамо“, когато се държиш като дете! — прекъснах го аз. — Погледни жена си! Погледни децата си! Това ли искаш да им покажеш?

В стаята настъпи тишина. Само дъждът продължаваше да барабани по прозорците.

Мария избухна в плач и изтича в другата стая при децата.

Даниел седна тежко на стола срещу мен.

— Не знам какво да правя… — прошепна той.

Погалих косата му като когато беше малък.

— Започни с малките неща. Измий чиниите тази вечер. Изведи децата утре сутринта. Покажи ѝ, че ти пука.

Той кимна бавно.

На следващия ден Мария ми писа: „Даниел изми чиниите и заведе децата в парка. Не знам дали ще се промени, но поне опита.“

Седнах до прозореца и се загледах навън. Колко често мълчим от страх да не развалим мира у дома? Колко често неизказаните ни думи стават тежест за следващото поколение?

Понякога се питам: Ако бяхме по-смели да говорим навреме, щяхме ли да избегнем толкова болка? А вие как мислите – заслужава ли си тишината цената?