Повече няма да подарявам на снаха си: Пътят от обида към разбирателство

— Пак ли чорапи, Мария? — гласът на снаха ми, Даниела, проряза тишината в хола като нож. Стоях с опакования пакет в ръце, а сърцето ми туптеше лудо. Беше Бъдни вечер, цялото семейство се беше събрало около масата, а аз — майката на сина й, жената, която я прие като дъщеря — отново бях сбъркала.

— Мислех, че ще ти харесат… — прошепнах, усещайки как бузите ми пламват. Синът ми, Петър, ме погледна умолително, сякаш казваше: „Мамо, стига.“ Но как да спра? Как да не се опитвам да я зарадвам? Всяка година купувах нещо различно — шалове, книги, козметика, дори веднъж й подарих ръчно изработена икона. Всяка година реакцията беше една и съща — недоволство, иронична усмивка или мълчание.

— Мамо, не се притеснявай — намеси се Петър, но Даниела вече беше станала от масата и излезе на балкона. Всички замълчахме. Свекърва ми ме погледна с онзи поглед: „Казах ти аз.“

Вечерта завърши в напрежение. Прибрах се у дома и цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и си мислех: „Какво не правя както трябва? Защо всяко мое усилие се обръща срещу мен?“

На следващия ден звъннах на сестра си Катя.

— Мария, престани да се тормозиш — каза тя. — Може би просто имате различни вкусове. Или може би Даниела има нужда от време.

— Но аз я обичам като дъщеря! — избухнах. — Не мога да приема, че всичко, което правя, е грешно.

— Понякога любовта ни задушава другия — каза Катя тихо.

Думите й ме пронизаха. Започнах да се връщам назад във времето — първата ни среща с Даниела, когато Петър я доведе у дома; как й подадох домашно приготвената баница и тя едва я докосна; как й подарих шал за рождения ден и тя го остави забравен на стола. Винаги имаше стена между нас.

Минаха седмици. Петър ми се обади:

— Мамо, Даниела е бременна.

Сълзи напълниха очите ми. Може би сега ще се сближим. Започнах да плета одеяло за бебето, избрах най-меката прежда. Купих дрешки, играчки…

Когато им занесох подаръците, Даниела ги прие мълчаливо. След няколко дни Петър ми се обади:

— Мамо, Даниела не иска повече подаръци от теб.

Светът ми се срина. Седях на кухненската маса и гледах празната чаша кафе. Как можеше да не иска нищо от мен? Какво толкова съм направила?

Дни наред не говорих с никого. Не можех да спя, не можех да ям. Сестра ми дойде у дома:

— Мария, трябва да поговориш с нея. Лицемерието няма да ви помогне.

Събрах кураж и позвъних на вратата им. Даниела отвори и ме погледна изненадано.

— Може ли да поговорим? — попитах тихо.

Седнахме в хола. Ръцете ми трепереха.

— Даниела… Знам, че нещо не е наред между нас. Опитвам се да те зарадвам, но явно не успявам. Моля те, кажи ми какво те притеснява.

Тя замълча дълго.

— Чувствам се… задушена — каза накрая. — Все едно трябва да ти благодаря за всичко, а понякога просто искам да бъда себе си. Подаръците ти са хубави, но… аз не съм като теб. Не обичам плетени неща или домашни сладкиши. Чувствам се виновна, че не мога да ги оценя както ти очакваш.

Сълзи потекоха по лицето ми.

— Аз само исках да бъда част от живота ви…

— Ти си част от живота ни — каза тя по-меко. — Просто… нека опитаме да бъдем честни една с друга. Ако имаш нужда от мен — кажи ми. Ако аз имам нужда от теб — ще ти кажа.

Тогава разбрах: любовта не е в подаръците или жестовете, а в уважението към другия такъв, какъвто е.

От този ден спрях да купувам подаръци на Даниела. Вместо това започнахме да си говорим повече — за бебето, за живота, за страховете ни. Постепенно стената между нас падна.

Днес гледам внучката си как играе на пода и усещам топлина в сърцето си. Даниела ме кани на кафе и споделя тревогите си без страх.

Понякога се питам: Колко често се опитваме да дадем любов по нашия начин, без да видим какво всъщност има нужда другият? Можем ли да приемем различието без да го приемаме като обида?