Между любовта и омразата: Изповедта на една българска майка

„Не мога повече, мамо! Или тя, или аз!“ — думите на сина ми Даниел отекват в главата ми като гръм. Стоя в кухнята, ръцете ми треперят над чашата с чай, а сърцето ми се свива от болка. Как стигнахме дотук? Как се превърнах в онази свекърва, от която всички се страхуват?

Всичко започна преди три години, когато Даниел доведе вкъщи Елица. Момичето беше красиво, усмихнато, но в очите ѝ имаше нещо студено. Още първата вечер, когато седнахме на масата, тя отказа да яде мусаката ми. „Извинявайте, но не ям месо“, каза тя с онзи небрежен тон. Погледнах Даниел — той се усмихваше глупаво, сякаш това беше най-естественото нещо на света. А аз? Аз се почувствах като чужденка в собствения си дом.

С времето нещата не станаха по-лесни. Елица настояваше да живеят отделно, макар че имахме достатъчно място в апартамента. „Искаме самостоятелност“, каза тя. Даниел се съгласи. Отидоха под наем в Люлин, а аз останах сама в големия панелен апартамент в Младост. Вечерите ми станаха дълги и тихи. Чаках обаждането на сина си като спасителен пояс.

Първите месеци се чувахме често. После разговорите станаха по-кратки. „Мамо, Елица е изморена, ще ти звънна утре.“ „Мамо, имаме гости.“ „Мамо, ще пътуваме.“

Започнах да усещам как някой ми отнема детето. Сякаш невидима стена се издигаше между нас. Всяка Коледа и Великден настоявах да са у дома. Елица винаги намираше причина да не дойдат — „ще празнуваме с приятели“, „ще сме при нейните родители“. Веднъж дори се разплаках по телефона: „Дани, ти забрави майка си!“ Той замълча дълго и после каза: „Мамо, моля те…“

Тогава реших да действам. Не можех да позволя една жена да ми отнеме сина. Започнах да му звъня по-често — сутрин, обед и вечер. Питах го дали е ял, дали е добре, дали Елица се грижи за него. Веднъж му казах: „Изглеждаш уморен, сигурна съм, че тя не ти готви като хората.“ Той се засмя нервно.

Започнах да намирам поводи да ги посещавам — носех буркани със зимнина, домашни сладка, баница. Елица винаги ме посрещаше хладно. Един ден я чух да казва на Даниел: „Майка ти прекалява.“ Той ѝ отвърна: „Тя просто иска да ни помогне.“

Но напрежението растеше. Веднъж забелязах, че Елица плаче в кухнята. Даниел я прегръщаше и ѝ шепнеше нещо. Почувствах се виновна… за миг. После си казах: „Тя го настройва срещу мен.“

Започнах да търся съюзници — говорих с братовчедка му Петя: „Виждаш ли какво става? Тази жена го изолира.“ Петя кимаше съчувствено. Дори съседката леля Сийка ми каза: „Свекървите трябва да са твърди.“

Една вечер Даниел дойде сам у дома. Беше мрачен.
— Мамо — започна той тихо — трябва да спреш.
— Какво да спра?
— Да ни притискаш… Да говориш лошо за Елица… Да идваш без покана…
— Аз съм ти майка! — извиках аз.
— Знам… Но ако продължиш така, ще те виждам по-рядко.

Светът ми се срина. Не можех да повярвам — моето дете избираше друга жена пред мен! Прекарах нощта в сълзи.

На следващия ден Елица ми звънна.
— Госпожо Мария — гласът ѝ беше спокоен — знам, че ви е трудно. Но обичам Даниел и той обича мен. Не искам да ви губим.
— Ти ме мразиш — прошепнах аз.
— Не ви мразя… Просто искам да ни дадете шанс.

За първи път я чух истински. За първи път усетих болката ѝ.

Минаха месеци. Започнах да се отдръпвам малко по малко. Спрях да звъня всеки ден. Когато ме поканеха — отивах с усмивка и без критики. Научих се да слушам повече и да говоря по-малко.

Сега седя сама в кухнята и мисля за всичко това. Понякога ревността още ме гложди — особено когато виждам как Даниел гледа Елица с любовта, която някога беше само за мен.

Но разбирам — любовта не е притежание. Любовта е свобода.

Питам се: Колко майки като мен са готови да загубят всичко в името на контрола? И кога ще разберем, че истинската обич понякога значи просто да пуснеш детето си да лети?