Невидимата битка: Майчина болка в сянката на отчуждението
– Не мога повече така, госпожо Иванова! – гласът на Мария трепери по телефона, но не от страх, а от гняв. – Вие се месите във всичко! Димитър и аз имаме нужда от пространство. Не разбирате ли, че ни вредите?
Стоя до прозореца в малката кухня на панелката в Люлин. Вън е мрачно, а в мен бушува буря. Ръцете ми треперят, докато стискам слушалката. Чувствам се като натрапник в собствения си живот. Синът ми е някъде там – на другия край на града, а между нас зее пропаст, която не мога да прескоча.
– Мария, аз само исках да помогна… – прошепвам, но тя вече е затворила. Оставам сама с ехото на обвиненията ѝ. Димитър не се обади след това. Не се обажда често напоследък.
Вечерта сядам пред телевизора, но не чувам нищо от новините. Мислите ми се връщат назад – към онези години, когато Димитър беше малък. Самотна майка бях. Баща му ни напусна, когато синът ми беше на пет. Всичко дадох за него – работех две работи, за да не му липсва нищо. Първият му ден в училище, първата му любов, първото му разочарование – винаги бях до него.
Сега обаче съм излишна. Сякаш съм станала пречка в живота му. Мария не ме понася – това е ясно отдавна. Още от първата ни среща видях в очите ѝ недоверие и студенина. Опитах се да бъда мила, да не се натрапвам. Но как да стоя настрана, когато виждам как синът ми се променя? Как се затваря в себе си? Как все по-рядко идва у дома?
Преди месец им занесох домашна баница. Мария я прие с усмивка, но после чух как казва на Димитър:
– Майка ти пак ли мисли, че не мога да готвя? Защо все трябва да се намесва?
Димитър мълчеше. Погледна ме виновно и нищо не каза. Тогава усетих – вече не съм част от неговия свят.
Съседката ми леля Пенка често казва:
– Недей да се месиш толкова, Цвето! Младите си имат свой живот.
Но как да не се меся? Как да спра да обичам? Как да приема, че съм сама?
Преди няколко дни имах рожден ден. Очаквах поне едно обаждане от Димитър. Вместо това получих съобщение: „Честит рожден ден, мамо! Ще ти звънна по-късно.“ Не звънна.
Вечерта плаках дълго. Спомних си как като малък ми носеше нарисувани картички и ме прегръщаше силно: „Мамо, ти си най-добрата!“ Кога се промени всичко? Кога станах чужда?
Днес пак звъня на Димитър. Вдига Мария.
– Какво има пак? – гласът ѝ е остър като нож.
– Исках само да чуя сина си…
– Той е зает. Ще ти се обади, когато има време.
Затваря без сбогом. Седя и гледам снимката на Димитър като абитуриент – усмихнато момче с очи, пълни с мечти. Сега тези очи са далечни и студени.
Вечерта отивам до магазина за хляб. Срещам леля Пенка.
– Цвето, пак ли си сама?
– Да… Димитър не идва напоследък.
– Остави ги младите! Живей за себе си!
Но как да живея за себе си, когато цял живот съм живяла за него?
Връщам се у дома и сядам до прозореца. Виждам как навън децата играят на топка. Майките им ги гледат с усмивка и тревога – познато чувство. Спомням си как тичах след Димитър по същата тази площадка.
Телефонът звъни късно вечерта. Сърцето ми подскача – може би е той!
– Мамо…
Гласът му е уморен.
– Димитре! Как си?
– Добре съм… Извинявай, че не ти звънях… Мария не е добре напоследък…
– Ако има нужда от помощ…
– Не, мамо… Просто… Не искам да има напрежение между вас.
– Аз ли съм виновна? – питам тихо.
– Не знам… Просто… Остави ни малко време.
Сълзите ми текат безшумно.
– Добре, сине… Обичам те.
– И аз те обичам, мамо…
Затварям телефона и оставам сама в тъмната стая. Чувствам се като призрак в собствения си живот – невидима и ненужна.
Понякога се питам: сгреших ли, че посветих всичко на единственото си дете? Ако имах още едно дете, щеше ли да е различно? Или съдбата пак щеше да ме остави сама?
Кажете ми – има ли място за майката в живота на порасналото дете? Или всички сме обречени да бъдем забравени?