Сянката на самотата: Историята на една майка в есента на живота си

– Мамо, не мога повече така. Имам си свое семейство, трябва да се грижа за тях. – Гласът на дъщеря ми Елица трепери, но в него усещам решителност, която ме пронизва като нож. Стоя до прозореца в малката си панелна кухня в Люлин и гледам как дъждът се стича по стъклото. Навън е сиво, а вътре в мен – още по-сиво.

Вече съм на 75. Пенсията ми стига едва за сметките и малко храна. Откакто почина мъжът ми, домът ни е тих като гробище. Елица идваше по-често преди – носеше ми лекарства, пазаруваше, понякога сядахме да пием чай и да си говорим за старите времена. Но откакто се роди малкият Петър, всичко се промени. Виждам я все по-рядко. Винаги бърза, винаги уморена.

– Знам, че ти е трудно – казвам тихо, опитвайки се да не покажа колко ме боли. – Но аз съм сама, Ели. Никой друг нямам.

Тя въздъхва тежко от другата страна на телефона.

– Мамо, не разбираш ли? Петър е болен, Даниел работи до късно, а аз едва смогвам с всичко. Не мога да съм навсякъде.

– Аз също не мога – прошепвам, но тя вече е затворила.

Сядам на стола до масата и се заглеждам в снимката на стената – аз, Елица и покойният ми съпруг Георги на морето в Созопол. Усмихнати, слънцето ни огрява, а аз държа ръката на дъщеря си. Кога се изгубихме така? Кога станахме чужди?

Вечерта минава бавно. Телевизорът бръмчи с някакво предаване за политика, но аз не слушам. Мислите ми се връщат назад – към времето, когато Елица беше малка. Работех две смени в шивашкия цех, за да има тя всичко – нови обувки за първия учебен ден, кукли за Коледа, екскурзии с класа. Георги често казваше: „Децата не са длъжни да ни връщат жертвите.“ Но аз вярвах, че когато остарея, ще имам до себе си поне топлината на семейството.

На следващия ден решавам да изляза до пазара. Вземам бастуна и бавно слизам по стълбите. На входа срещам баба Мария от третия етаж.

– Как си, Цветанке? – пита тя с усмивка.

– Как да съм? Сама съм си… – отвръщам и усещам как гласът ми трепери.

– И аз така – въздъхва тя. – Синът ми е в Германия, внучетата не съм ги виждала от три години. Всички сме сами тук.

Поглеждам я и разбирам, че не съм единствената. В блока ни има още десетки като мен – стари хора с празни очи и пълни с болка сърца. На пазара купувам малко картофи и ябълки. Продавачката ме гледа със съжаление.

– Само това ли ще вземете?

– Повече не мога да си позволя – казвам и усещам как бузите ми пламват от срам.

Връщам се вкъщи и приготвям супа. Докато беля картофите, си мисля за Елица. Дали някога ще разбере колко боли тази самота? Дали ще дойде пак? Или ще остана само спомен в нейния забързан живот?

Вечерта телефонът звъни. Сърцето ми подскача – може би е тя! Но е съседката Пенка – пита дали имам захар назаем. Давам ѝ остатъка от бурканчето и затварям вратата с тежест в гърдите.

На следващия ден решавам да ѝ напиша писмо. Не смея да ѝ го кажа в очите – страх ме е да не я отблъсна още повече.

„Мило мое момиче,
Знам, че животът ти е труден и че имаш свои грижи. Но понякога се чувствам толкова сама, че не знам как ще издържа още един ден без твоя глас или прегръдка. Не искам да ти тежа, но ти си всичко, което ми остана.“

Оставям писмото на масата и се разплаквам. Сълзите ми капят върху хартията и размазват мастилото.

След седмица Елица идва неочаквано. Влиза бързо, оставя чантата си на стола и ме прегръща силно.

– Мамо… Прочетох писмото ти. Извинявай… Просто понякога забравям колко си крехка вече.

Поглеждам я през сълзи.

– Не искам да те карам да избираш между мен и семейството си… Просто понякога имам нужда да знам, че още знача нещо за теб.

Тя ме целува по челото.

– Значиш всичко, мамо. Просто… животът ме завъртя така…

Прекарваме вечерта заедно – говорим си за миналото, за баща ѝ, за малкия Петър. За първи път от месеци усещам топлина в дома си.

Но знам, че това няма да продължи дълго. На следващия ден тя пак бърза да си тръгне – чака я работа, чака я синът ѝ.

Оставам сама в тишината и се питам: Дали някой някога ще разбере болката на възрастните хора? Дали нашите деца ще помнят колко много сме ги обичали? Или всички ще свършим като сенки в празните апартаменти на старите панелки?

Кажете ми… Вие какво бихте направили на мое място? Как се справяте със самотата?