Пробуждането на Николa: Бягството на една булка от безочливо семейство
— Николa, къде си? — гласът на майка ми трепери, докато блъска по вратата на банята. — Всички чакат долу, а ти още не си облечена!
Стоя пред огледалото, с бледо лице и разрошена коса, а ръцете ми треперят. Днес трябваше да е най-щастливият ден в живота ми. Днес трябваше да се омъжа за Оскар — мъжът, когото обичах от пет години. Но само преди минути, докато се опитвах да си сложа воала, чух случайно разговор между майка му и сестра му в коридора.
— Не мога да повярвам, че Оскар наистина ще се ожени за нея — прошепна сестра му Мария. — Мама, ти сигурна ли си, че ще я държим под контрол? Тя не е от нашите хора.
— Спокойно, Мария — отвърна майка му с ледено спокойствие. — След като подпише, всичко ще е под наш контрол. Оскар ще си гледа бизнеса, а тя ще слуша. Ако не — знаеш какво стана с предишната му приятелка.
Сърцето ми се сви. Какво имаше предвид? Какво се е случило с предишната му приятелка? Никога не съм питала за миналото на Оскар, защото вярвах, че любовта ни е достатъчна. Но сега…
— Николa! — майка ми отново блъска по вратата. — Ще закъснеем за църквата!
Излизам от банята с празен поглед. Майка ми ме гледа разтревожено.
— Добре ли си?
— Мамо… — прошепвам. — Ако разбера, че нещо не е наред… ако почувствам, че не съм на мястото си… ще ме подкрепиш ли?
Тя ме прегръща силно.
— Винаги, Николa. Ти си ми всичко.
Докато ме обличат в булчинската рокля, мислите ми препускат. Спомням си първия път, когато Оскар ме заведе у тях — голямата къща в Бояна, строгата му майка с перлената огърлица и студеният поглед на баща му. Винаги съм усещала дистанция, но го отдавах на разликата в социалния ни статус. Аз съм от малък град в Родопите, а те са софийски аристократи.
Докато слизам по стълбите към колата, която ще ме отведе до църквата „Свети Седмочисленици“, усещам погледите на всички върху себе си. Баща ми стиска ръката ми.
— Готова ли си?
— Не знам… — прошепвам.
В църквата всичко е като в сън. Оскар ме чака пред олтара, усмихнат и красив. Но когато ме поглежда в очите, виждам нещо ново — сянка на тревога или вина?
Свещеникът започва церемонията. Ръцете ми са ледени. Когато идва моментът да кажа „да“, гласът ми засяда в гърлото.
— Николa? — Оскар ме гледа въпросително.
В този миг вратата на църквата се отваря с трясък. Влиза жена на около тридесет години, с разрошена коса и разплакано лице.
— Не го прави! — извиква тя към мен. — Не се омъжвай за него! Те ще ти съсипят живота!
Всички замръзват. Майката на Оскар пребледнява.
— Изведете я! — изсъсква тя към охраната.
Оскар хваща ръката ми силно.
— Не я слушай! Тя е луда!
Но аз вече знам истината. Жената се обръща към мен:
— Аз бях годеницата му преди теб! Те ме изгониха, когато отказах да се подчиня! Не им позволявай да ти вземат свободата!
Поглеждам към майка си, която плаче безшумно. Поглеждам към Оскар — лицето му е маска от страх и гняв.
— Николa… — прошепва той. — Моля те…
Издърпвам ръката си от неговата и се обръщам към всички гости:
— Съжалявам, но не мога да го направя.
В залата избухва шепот. Майката на Оскар пристъпва към мен:
— Ще съжаляваш за това! Никой не отказва на нашето семейство!
Поглеждам я право в очите:
— Аз не съм ваша собственост.
Излизам от църквата с разтреперани крака и усещам как тежестта пада от раменете ми. Жената ме прегръща през сълзи:
— Благодаря ти… Ти имаш куража, който аз нямах.
Майка ми ме догонва и ме прегръща силно.
— Гордея се с теб, Николa.
Вечерта седя сама в стаята си, още по роклята, и гледам към светлините на София през прозореца. Мисля за всичко изгубено и всичко спечелено днес.
Какво е любовта? Да се жертваш за другия или да останеш верен на себе си? Колко от нас имат смелостта да изберат свободата пред сигурността?