Между две майки: Истината, която не исках да кажа

– Пак ли ще ядеш това? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до печката, с ръце върху корема си, който вече ясно личеше под широката ми рокля. Бях в шестия месец и за първи път от години се чувствах истински щастлива. Но думите ѝ ме върнаха на земята.

– Да, докторът каза, че мога да ям всичко, което ми се яде – отвърнах тихо, опитвайки се да не показвам колко ме боли.

– Едно време ние не ядяхме такива неща. Затова децата ни бяха здрави! – продължи тя, сякаш не ме чуваше. – Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Не искам да страда внучето ми.

Погледнах към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а в мен се бореха гняв и вина. Откакто разбрахме за бебето, Мария беше навсякъде – с „добри съвети“, с критики към всяко мое решение. Съпругът ми, Иван, работеше до късно и рядко беше вкъщи. Оставаше ми само да преглъщам обидите ѝ и да се преструвам, че всичко е наред.

Вечерта Иван се прибра уморен. Седнахме на масата тримата – аз, той и Мария. Тя започна да разказва как едно време жените раждали на нивата и веднага след това ставали да работят. Аз мълчах. Иван ме погледна въпросително, но не каза нищо.

– Мамо, може ли поне веднъж да не сравняваш всичко с миналото? – прошепнах едва чуто.

– Какво каза? – Мария ме изгледа строго.

– Казах… че времената са различни. И аз съм различна.

– Различна? Ама ти какво си мислиш, че знаеш повече от мен? Аз съм отгледала три деца! – гласът ѝ се извисяваше все повече.

Иван въздъхна тежко. – Мамо, стига толкова за днес.

Мария стана рязко от масата и излезе от стаята. Въздухът натежа. Иван ме погледна с умора в очите.

– Знам, че ти е трудно… Но тя е майка ми. Не мога да ѝ кажа да си тръгне.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина? – попитах през сълзи.

Той замълча.

Следващите дни Мария беше по-тиха, но усещах напрежението във въздуха. Всеки път, когато се засичахме в коридора или кухнята, усещах погледа ѝ върху мен – изпитателен, недоверчив.

Една сутрин я чух да говори по телефона с някоя от приятелките си:

– Не знам как ще се оправи това момиче… Всичко прави наопаки. Дано поне детето излезе здраво.

Тогава не издържах. Влязох при нея в хола.

– Мария, може ли да поговорим?

Тя остави телефона и ме изгледа изненадано.

– Слушам те.

– Моля те… Спри да ме критикуваш за всичко. Опитвам се да направя най-доброто за детето си. Твоите думи ме нараняват. Чувствам се сама и безпомощна в собствения си дом.

Тя замълча за миг, после присви устни:

– Аз само искам най-доброто за внучето си. Ако ти не можеш да го осигуриш…

– Не е твоя работа! – прекъснах я за първи път в живота си. – Това е моето дете! И ако продължаваш така, ще трябва да решим как ще живеем занапред.

В този момент Иван влезе в стаята. Видя ни – аз разтреперана, Мария пребледняла.

– Какво става тук?

– Нищо – отвърна Мария сухо и излезе.

Иван ме прегърна неловко.

– Защо просто не се опиташ да я разбереш? Тя е стара жена…

– А кой ще разбере мен? – попитах тихо.

Тази вечер не можах да заспя. Чувствах се виновна пред Иван, но и пред себе си. Защо трябваше винаги аз да съм тази, която премълчава? Защо моите чувства бяха по-малко важни?

След седмица Мария започна да избягва разговорите с мен. Вкъщи стана по-тихо, но и по-студено. Иван беше още по-замислен. Един ден го чух да говори с майка си:

– Мамо, моля те… Не искам да се карате. Но трябва да уважаваш жена ми.

Мария не отговори нищо.

Минаха още няколко седмици. Бебето риташе силно в корема ми, а аз се чудех дали това напрежение няма да му навреди. Започнах да се страхувам от бъдещето – дали ще мога да бъда добра майка в такава обстановка?

Родих момиченце през една снежна декемврийска нощ. Когато донесоха бебето вкъщи, Мария стоеше на прага и гледаше с влажни очи. За първи път видях уязвимост у нея.

– Може ли да я подържа? – попита тихо.

Подадох ѝ дъщеря ми и за миг сякаш всички стени между нас паднаха. Но знаех – раните остават дълбоко в мен.

Сега всяка вечер гледам дъщеря си и се питам: Дали направих правилното нещо? Дали трябваше да премълча заради мира в семейството или бях длъжна да защитя себе си? Какво бихте направили вие на мое място?