„Майка му беше винаги между нас“: Историята на една жена, омъжена за мамино синче

– Не мога, Мария. Не мога да ѝ го кажа. – Гласът на Даниел трепереше, а очите му бяха вперени в пода. Седяхме на кухненската маса в панелката ни в Люлин, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Вече седмица се въртяхме около тази тема, но тази вечер напрежението беше непоносимо.

– Дани, тя е твоя майка. Не мислиш ли, че заслужава да чуе истината от теб? – прошепнах аз, макар че вътре в мен кипеше буря.

Той само поклати глава и стисна ръцете си. Знаех, че няма да го направи. Откакто се оженихме, майка му – леля Пенка – беше като невидим трети човек в нашия дом. Всеки уикенд идваше с торба домашни кюфтета и неизменните си съвети: „Марийче, не така се пере бяло!“, „Даниелчо, пак си слабичък, яж повече!“. Дори когато се опитвахме да си починем двамата, тя звънеше по десет пъти на ден.

Но сега проблемът беше по-голям от всичко досега. След две години опити за дете и безброй прегледи, лекарят ни каза истината: Даниел е безплоден. Аз приех новината със сълзи и болка, но и с надежда, че ще намерим начин да бъдем семейство. Той обаче се затвори в себе си. Не искаше да говори за това, не искаше да приеме вината. А майка му – тя не спираше да пита: „Кога ще ме зарадвате с внуче? Всички в блока вече имат!“

В онази дъждовна вечер Даниел ме помоли аз да ѝ кажа истината. „Ти си по-силна от мен“, прошепна. Усетих как гневът ми се смесва с отчаяние. Защо аз? Защо винаги аз трябваше да оправям нещата? Но го обичах и знаех, че ако не го направя, ще се разпаднем.

На следващия ден леля Пенка дойде както винаги – с торба кюфтета и буркан туршия. Седнахме на масата, а тя започна обичайния си монолог: „Марийче, ти сигурно не ядеш достатъчно витамини, затова не можеш да забременееш…“

– Лельо Пено – прекъснах я аз с треперещ глас. – Има нещо важно, което трябва да знаете.

Тя ме изгледа подозрително, после погледна към сина си, който стоеше като статуя до прозореца.

– Какво има? Да не сте се карали пак? – попита тя.

– Не… Просто… – преглътнах трудно. – Даниел… той… Лекарите казаха, че няма как да имаме деца по естествен път.

Настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник и далечният шум от телевизора в съседния апартамент.

– Как така? – прошепна тя. – Това не може да е вярно! Моят Даниел е здрав като бик! Сигурно са объркали нещо… Или ти си виновна!

– Не съм виновна аз – отвърнах тихо. – Това е медицински факт.

Тя се изправи рязко и започна да крачи из стаята.

– Не може да бъде! Аз съм го гледала с толкова грижи! Всичко съм му давала! Ти сигурно си го омагьосала! Или си го урочасала! – гласът ѝ се извиси до писък.

Даниел стоеше безмълвен. Не каза нито дума в моя защита. Не каза нищо изобщо.

– Мамо… – опита се най-накрая да промълви той, но тя го прекъсна:

– Мълчи! Не мога да повярвам! Това е позор! Как ще погледна хората в очите? Как ще кажа на съседките?

Сълзите напълниха очите ми. Чувствах се унизена и сама. Излязох на балкона и запалих цигара, макар че от години не пушех. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Позор! Урочасала!“

След този ден нищо вече не беше същото. Леля Пенка спря да идва толкова често, но когато се появяваше, ме гледаше като враг. Даниел стана още по-затворен. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора. Опитах се да говоря с него:

– Дани, трябва да решим какво ще правим нататък. Можем да осиновим дете… Или да опитаме ин витро…

– Не искам да говоря за това – отвърна той студено.

Минаха месеци. Любовта ни се стопи под тежестта на мълчанието и вината. Един ден просто си събрах багажа и се върнах при майка ми в Пловдив. Даниел не ме спря.

Сега, години по-късно, понякога се чудя дали можехме да спасим брака си, ако той беше по-силен или ако майка му не беше толкова обсебваща. Или може би вината е моя – че приех ролята на жертва твърде дълго?

Кажете ми, има ли спасение за брак, когато майката на мъжа е винаги между вас? Или някои битки просто не могат да бъдат спечелени?