Когато спрях колата и казах на свекърите си да се обадят на „перфектната жена“

— Не карай толкова бързо, Мария! — гласът на свекърва ми, госпожа Пенева, прониза въздуха в малката ми Шкода. Ръцете ми се стегнаха върху волана, а в огледалото видях как свекър ми, бай Стефан, мълчаливо клати глава. Беше неделя сутрин, а аз ги карах към Централната гара в София. Мъжът ми, Димитър, беше останал вкъщи с децата — „Ти си по-добра шофьорка, Мария“, каза ми той, но сега съжалявах, че се съгласих.

— Караш като луда — продължи тя. — Ако беше нашата Галя, щеше да е много по-внимателна. Тя винаги ни вози спокойно.

Галя. Перфектната снаха. Жената на големия им син, която работеше в банка, готвеше като майстор-готвач и никога не повишаваше тон. Винаги я сравняваха с мен — учителка по литература с две деца и вечно разрошена коса.

— Мамо, карам с 50 — опитах се да запазя спокойствие. — Няма задръстване, ще стигнем навреме.

— Да, ама ако беше Галя… — започна пак тя.

— Ако беше Галя, щяхте ли да мрънкате толкова? — изпуснах се аз. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

Настъпи тишина. Бай Стефан се прокашля.

— Марийче, не се обиждай, ама тя е по-организирана. Ти все бързаш, все нещо забравяш…

Стиснах зъби. Спомних си всички онези вечери, когато Галя сервираше тристепенно меню, а аз носех баница от магазина. Всички онези Коледи, когато подаръците ми изглеждаха евтини до нейните лъскави пакети. Всички онези пъти, когато свекърва ми въздишаше: „Ех, ако можеше и Мария да е като Галя…“

— Знаете ли какво? — казах рязко и отбих встрани до тротоара. — Ако толкова искате Галя да ви кара, обадете ѝ се! Аз слизам.

Свекърва ми ме изгледа като гръмната.

— Какво говориш, момиче? Ще ни оставиш тук?

— Да! — изкрещях. — Омръзна ми! Винаги съм втората! Винаги нещо не правя както трябва! Никога не съм достатъчно добра за вас!

Бай Стефан отвори уста да каже нещо, но аз вече бях излязла от колата. Въздухът беше студен и миришеше на есенни листа. Седнах на бордюра и заплаках. Не заради тях — заради себе си. За всички години, в които се опитвах да се харесам. За всички пъти, когато преглъщах обидите им и се усмихвах насила.

След няколко минути чух как вратата на колата се отваря. Свекърва ми слезе и седна до мен.

— Марийче… — гласът ѝ беше по-мек от обикновено. — Не сме искали да те обидим.

— Но го правите постоянно! — прошепнах през сълзи. — Винаги сравнявате… Винаги съм по-малко…

Тя въздъхна тежко.

— Знаеш ли… Аз също не бях перфектната снаха. Майката на Стефан ме мразеше първите пет години. Все казваше: „Можеше да си вземе по-работлива.“ А аз… Аз просто исках да ме приемат.

Погледнах я изненадано.

— Никога не си ми казвала това.

— Не е лесно да си част от чуждо семейство — каза тя тихо. — Но ти си добра майка. Децата те обожават. Митко е щастлив с теб… Просто понякога… ние старите хора трудно приемаме новото.

Бай Стефан дойде при нас и седна от другата ми страна.

— Марийче, прости ни. Не сме искали да те нараним. Просто… Галя е различна. Ти си ти. И това е хубаво.

Погледнах ги през сълзи и за първи път усетих, че ме виждат истински. Не като сянка на Галя, а като Мария — със своите грешки и своите сили.

Върнахме се в колата мълчаливо. По пътя към гарата никой не каза нищо за Галя. Когато ги изпратих, свекърва ми ме прегърна неловко.

— Благодаря ти, че ни търпиш — прошепна тя.

Карах обратно към вкъщи с усещането за освобождение. Може би никога няма да бъда перфектната снаха, но поне вече знаех: заслужавам уважение такава, каквато съм.

Понякога се питам: Колко от нас живеят в сянката на нечии чужди очаквания? Кога най-сетне ще започнем да ценим себе си такива, каквито сме?