Защо дъщеря ми не иска да ме запознае с приятеля си?

— Мамо, не ме чакай тази вечер. Ще спя у Мария.

Гласът на дъщеря ми Елица прозвуча рязко, почти като удар. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в брашно, и се опитвах да замеся хляб — нещо, което винаги правех, когато бях нервна. Погледнах я — вече беше на прага, с раница на гърба и онзи поглед, който не търпи възражения.

— Ели, пак ли при Мария? — опитах се да прозвуча спокойно. — Или пак ще се видиш с онзи твой приятел?

Тя замръзна за миг. Видях как преглътна, после се обърна към мен:

— Не е твоя работа, мамо. Остави ме!

Вратата се затръшна. Останах сама с хляба и мислите си. Защо не иска да ме запознае с него? Какво крие? Винаги сме били близки — или поне така си мислех. Когато беше малка, държеше ръката ми на улицата, разказваше ми всичко. Помня как веднъж баща ѝ ѝ донесе плюшено мече от командировка в Пловдив — тя го носеше навсякъде със себе си. А сега? Сякаш между нас има стена.

Седнах на масата и започнах да ровя из спомените си. Дали аз съм виновна? Може би съм прекалено строга? Или може би след развода с баща ѝ тя просто се затвори в себе си? Тогава беше на десет. Плачеше нощем, а аз не знаех как да ѝ помогна. Може би още тогава съм я изгубила.

Телефонът иззвъня. Беше сестра ми, Даниела.

— Какво става, Лили? Пак ли се карате с Елица?

— Не знам какво да правя, Дани. Не иска да ме запознае с приятеля си. Все едно се срамува от мен.

— Може би просто не е готова. Или пък ти прекалено настояваш.

— Ами ако той е някой… неподходящ? Ако ѝ влияе зле?

— Лили, тя вече е на осемнайсет. Дай ѝ малко свобода.

Свобода… Лесно е да го кажеш, когато не си майка.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си представях най-лошото — че той е някой наркоман, че я използва, че ще я нарани. На сутринта реших: трябва да разбера кой е този момък.

Изчаках я да се върне у дома. Беше неделя следобед, а тя влезе тихо, сякаш се страхуваше да не ме събуди.

— Ели, трябва да поговорим — казах твърдо.

Тя въздъхна тежко:

— Мамо, пак ли ще започваш?

— Искам само да знам кой е този човек. Защо не искаш да ме запознаеш с него?

Тя замълча дълго. После каза тихо:

— Защото знам как ще реагираш. Ще го гледаш накриво, ще го разпитваш за родителите му, за работата му… Ще го изплашиш!

— Ели, аз съм ти майка! Имам право да знам с кого излизаш!

— Не искам пак да ме контролираш! Не съм дете!

Този път аз замълчах. Видях сълзите в очите ѝ и си спомних собствената си майка — как ме гледаше строго, когато доведох първото си гадже вкъщи. Как се чувствах унижена от въпросите ѝ пред него. Дали сега аз правя същото?

На следващия ден реших да говоря с Мария — най-добрата ѝ приятелка. Поканих я на чай.

— Мария, кажи ми честно — има ли нещо притеснително около този момък?

Тя се усмихна леко:

— Не, госпожо Николова. Много е свестен. Казва се Петър. Учи информатика в университета. Просто Елица се страхува да не го изплашите.

Петър… Името не ми говореше нищо. Но защо тогава това криене?

Вечерта седнах до Елица на дивана.

— Ели, чух от Мария за Петър. Не искам да те контролирам. Просто се тревожа за теб.

Тя ме погледна изненадано:

— Мамо… Ти говори с Мария?!

— Да. И разбрах, че може би греша. Но ти също трябва да разбереш мен — аз съм сама от години и ти си всичко за мен.

Тя замълча дълго.

— Добре — каза накрая тихо. — Ще ви запозная.

Седмица по-късно Петър дойде у дома ни с букет карамфили и кутия бонбони „Черноморец“. Беше скромен, леко притеснен младеж с очила и топла усмивка. Говорихме за университета, за компютрите, за бъдещето му. Видях как Елица го гледа — с обич и доверие.

След като си тръгнаха, останах сама в тишината на апартамента ни в Люлин и си помислих: колко лесно можех да съсипя всичко само заради страховете си.

Сега често се питам: защо толкова трудно пускаме децата си да пораснат? Дали някога ще спра да се страхувам за нея? А вие как бихте постъпили на мое място?