Дългът на майка ми стана моя тежест: История за нежелано наследство

— Не можеш да ми откажеш, Деси! Аз съм ти майка! — гласът на майка ми, Мария, трепереше от гняв и отчаяние, докато стоеше на прага на малката ми кухня в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а навън мъглата пълзеше по прозорците като сянка от миналото ни.

— Не мога повече, мамо. Не мога да плащам за всичко, което си направила — отвърнах тихо, усещайки как гърлото ми се стяга. Ръцете ми трепереха над чашата с чай, а сърцето ми блъскаше в гърдите като птица в клетка.

От малка знаех, че майка ми е различна. Докато другите майки работеха в офиси или магазини, Мария винаги имаше нови приятели — все мъже с дебели портфейли и скъпи коли. Водеше ме по ресторанти, където сервитьорите ни гледаха с любопитство, а тя се смееше високо и поръчваше най-скъпото в менюто. Когато бях на десет, един от нейните „приятели“ ни подари ваканция в Гърция. Тогава още не разбирах защо мама никога не работи.

С годините мъжете намаляха. Първо си тръгна чичо Сашо — той беше най-дълго с нас. После дойдоха други, но никой не остана. Майка ми започна да се променя — стана по-нервна, по-настойчива. Започна да ме кара да й давам пари от първата ми работа като продавачка в книжарница. „Ти си ми дете, длъжна си да помагаш!“ — казваше тя всеки път, когато отказвах.

Когато се омъжих за Петър и се преместихме в нашата гарсониера, мислех, че ще се откъсна от нея. Но Мария винаги намираше начин да се върне в живота ми — с обаждания посред нощ, с молби за „малко помощ“, с драматични сцени пред входа.

Петър често ме питаше защо не й кажа твърдо „не“. „Тя те използва, Деси! Трябва да мислиш за нас!“ Но аз не можех — все пак беше майка ми. Винаги се надявах, че ще се промени.

Преди две години разбрах, че е взела няколко бързи кредита на свое име. Когато не можеше да ги плаща, започна да ме притиска: „Банката ще ми вземе апартамента! Ще остана на улицата! Ти ще ме оставиш ли?“ Срамът ме изгаряше отвътре — как да обясня на Петър и на децата ни защо все нямаме пари за почивки или нови дрехи?

Една вечер, докато оправях масата за вечеря, телефонът звънна. Беше непознат номер.

— Госпожо Иванова? Обаждаме се от фирма за събиране на вземания. Майка ви има просрочени задължения. Вие като нейна дъщеря…

Затворих телефона с треперещи ръце. Петър ме гледаше мълчаливо.

— Докога ще търпиш това? — попита той тихо.

Не знаех какво да отговоря. Чувствах се разкъсана между страха да не изгубя майка си и ужаса да не съсипя собственото си семейство.

Скоро след това Мария дойде у нас — разплакана, разрошена, с торба евтини дрехи.

— Нямам къде да отида! Всички ме изоставиха! Само ти ми остана!

Децата се скриха в стаята си. Петър излезе ядосан на балкона.

— Мамо, не мога повече така — прошепнах аз. — Имам семейство. Имам деца. Не мога да плащам твоите дългове цял живот!

Тя ме изгледа със студен поглед:

— Значи така? След всичко, което съм направила за теб?

— Какво си направила? — изкрещях аз през сълзи. — Научила си ме само да се страхувам и да се срамувам!

Тя млъкна и за първи път видях в очите й не гняв, а празнота.

След тази вечер Мария изчезна за няколко седмици. Получавах писма от банки и заплахи от колекторски фирми. С Петър започнахме да крием парите си и да живеем още по-скромно. Децата усещаха напрежението и често ме питаха защо баба не идва вече.

Един ден я намерих пред входа — седеше на стълбите, облечена в старото си палто.

— Прости ми, Деси… — прошепна тя. — Не знам какво друго да направя.

Седнах до нея и за първи път я прегърнах без гняв. Разбрах, че тя никога няма да се промени. Но аз трябваше да избера — или ще продължа да живея в сянката на нейния дълг, или ще започна свой живот.

Започнахме процедура по обявяване на несъстоятелност за нея. Не беше лесно — срещнахме много подигравки и осъждане от роднини и съседи: „Как може такава дъщеря!“ Но аз знаех — ако не сложа край сега, ще загубя всичко.

Днес Мария живее в малък общински апартамент. Понякога идва на гости при нас — вече не проси пари, но често гледа тъжно през прозореца.

Аз още нося белезите от нейния живот върху себе си — страхът от бедност, срамът пред хората, чувството за вина. Но вече знам: не съм длъжна да плащам чужди грешки цял живот.

Понякога се питам: Колко струва прошката? И дали някога ще спра да се страхувам, че миналото пак ще почука на вратата ми?