Докато не го напусне, няма да получи и стотинка: Историята на една майка
— Не мога повече, Мария! — гласът на съпруга ми Иван трепереше от гняв, докато хвърляше ключовете на масата. — Пак ли ще ѝ пращаме пари? Докога ще храним и него?
Стоях до прозореца, стискайки телефона в ръка. Дъщеря ми Елица току-що ми беше писала: „Мамо, можеш ли да ми преведеш малко пари за памперси? Заплатата на Мартин пак се забави.“
Сълзите ми напираха, но се сдържах. Не исках Иван да ме види слаба. От години спорим за едно и също — за Мартин, мъжа на Елица. Мързелив, без амбиции, сменя работа след работа, а когато нещо не му хареса, просто си тръгва. Дъщеря ми го защитаваше до последно: „Мамо, той е добър баща, просто няма късмет.“
Но аз виждах истината. Елица беше тази, която носеше тежестта на семейството. Две малки деца, бебе на ръце, а тя — на ръба на силите си. Работеше от вкъщи колкото може, но парите не стигаха. А Мартин? Сутрин ставаше късно, цял ден гледаше телевизия или си търсеше „по-добра работа“ в интернет.
— Мария, трябва да спрем! — настоя Иван. — Докато тя не го напусне, няма да получи и стотинка от нас.
— Не мога да оставя децата гладни! — прошепнах.
— А тя? Докога ще я държиш в този капан? Ако ѝ помагаш, тя никога няма да се осмели да го напусне!
Вечерта не мигнах. В главата ми се въртяха думите на Иван и молбата на Елица. Спомних си как като малка ме държеше за ръка и ми казваше: „Мамо, никога не ме оставяй сама.“ А сега аз трябваше да я оставя сама в най-трудния ѝ момент?
На сутринта ѝ се обадих.
— Елице, трябва да поговорим сериозно.
— Мамо, пак ли за Мартин? Моля те…
— Стига! — прекъснах я. — Не мога повече да ви издържам и двамата. Ако искаш помощ от нас, трябва да вземеш решение. Или го напускаш и започваш нов живот с децата, или… — гласът ми се прекърши — …или ще трябва сама да се справяш.
От другата страна настъпи тишина. Чух само тихо подсмърчане.
— Мамо… не мога… Страх ме е…
— От какво те е страх?
— Че няма да се справя сама. Че децата ще страдат. Че ще остана без дом…
— Ние ще сме до теб! Но не и докато той е там и те дърпа надолу.
След този разговор Елица спря да ми пише. Сърцето ми се късаше всеки ден. Иван беше твърд: „Трябва да я оставим да порасне.“ Но аз знаех — тя вече беше пораснала, просто беше уморена и отчаяна.
Мина месец. Не знаех нищо за тях. Всяка вечер гледах снимките на внуците си и се молех всичко да е наред.
Една вечер телефонът звънна. Беше Елица.
— Мамо… напуснах го.
Гласът ѝ беше тих, но решителен.
— Прибирам се при вас. Моля те… помогни ми.
Сълзите ми потекоха безконтролно.
— Ела, дете мое! Винаги ще имаш дом тук!
Когато я прегърнах на прага, усетих колко е слаба и изтощена. Децата се вкопчиха в мен като удавници за сламка. През следващите седмици животът ни се промени напълно. Елица започна работа в близкия магазин, а аз гледах децата. Иван мълчаливо ѝ подаде пари за първия наем на квартирата.
Но белезите останаха. Вечерите често я намирах да плаче тихо в кухнята.
— Мамо… сгреших ли? — питаше ме тя.
— Не, дете мое. Силна си. И най-важното — вече не си сама.
Сега често си мисля: Дали постъпих правилно? Дали болката, през която минахме всички, си струваше? Или можех да направя нещо различно?
А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да оставите детето си да страда в името на бъдещето му?