Когато свекървата се нанесе: Моят дом, моите правила или моят крах?

„Мариана, ще се нанеса при вас. Не мога повече сама.“ Гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината на неделната вечеря като нож. Погледнах към мъжа си, Ивайло, търсейки подкрепа, но той само сведе очи към чинията си. В този миг усетих как подът под мен се разклаща – домът ми, моето убежище, щеше да се промени завинаги.

Не че не обичах Ивайло – заедно сме от десет години, преживели сме какво ли не. Но Стоянка винаги беше като сянка между нас. След като баща му почина, тя остана сама в апартамента си в Люлин. Често идваше на гости, но винаги си тръгваше с критика – за супата, за възпитанието на децата, за това как съм подредила хола. „Едно време жените знаеха как се държи къща“, казваше тя с онзи присмехулен тон.

Сега обаче не беше просто гостуване. Тя щеше да живее с нас. В малкия ни тристаен апартамент в Младост, където и без това се блъскахме един в друг. Децата – Петър и Деси – бяха на седем и пет и вече усещаха напрежението. „Мамо, баба пак ли ще спи в моята стая?“ питаше Деси с треперещ глас.

Първата седмица след преместването беше кошмарна. Стоянка настояваше да готви тя – „Така се прави боб чорба, Мариана!“, „Не слагай толкова сол!“. Всяка сутрин ме будеше с трясък на тенджери и упрек: „Кога ще станеш? Едно време жените ставаха по тъмно!“.

Опитвах се да запазя спокойствие. Казвах си: „Това е майката на Ивайло. Тя е възрастна, има нужда от нас.“ Но всяка вечер, когато лягах до мъжа си, усещах как между нас се издига невидима стена. Ивайло беше уморен от работа, а вкъщи го чакаха две жени, които се бореха за власт над дома му.

Една вечер не издържах. Стояхме в кухнята – аз миех чиниите, тя белеше картофи.
– Стоянке, може ли поне веднъж аз да сготвя? – попитах тихо.
– Ама ти не знаеш как! – отвърна тя рязко. – Ивайло обича моите манджи.
– Аз съм му жена! – гласът ми трепереше от гняв и болка.
– Жена си му, ама не можеш да го нахраниш като хората!

Изпуснах чинията в мивката. В този момент влезе Ивайло. Погледна ни и въздъхна тежко.
– Моля ви, спрете! Не мога повече така…

Тази нощ не мигнах. Чувах как Стоянка хърка в стаята на Деси, а дъщеря ми спеше при мен и ме прегръщаше силно. На сутринта реших да говоря с Ивайло.
– Не мога повече така – казах му тихо. – Това не е моят дом вече. Не мога да дишам.
– Какво искаш да направя? – попита той безпомощно.
– Да избереш. Или ще поставим граници, или…

Не довърших изречението. Знаех, че няма сили да избере между мен и майка си.

Дните минаваха в напрежение. Стоянка започна да се меси във всичко – от това кога децата трябва да си лягат до това какви дрехи да носят. Веднъж я чух да казва на Деси:
– Майка ти не разбира нищо от деца. Едно време аз как съм гледала баща ти!

Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се безсилна, изолирана в собствения си дом. Приятелките ми казваха: „Трябва да говориш с нея!“, но всяка дума водеше до скандал.

Една вечер, след поредния спор за това кой ще готви мусака, избухнах:
– Това е моят дом! Имам право да решавам какво става тук!
– Твой дом? – засмя се тя горчиво. – Без моя син нямаше да имаш нищо!

Ивайло стоеше между нас като призрак – нито с мен, нито с нея.

В следващите дни започнах да избягвам дома си – оставах по-дълго на работа, разхождах децата до късно. Но напрежението растеше. Един ден Деси ми каза:
– Мамо, защо баба те кара да плачеш?

Тогава разбрах – не мога повече да жертвам себе си заради чуждото удобство.

Събрах смелост и една неделя седнахме тримата на масата.
– Стоянке, трябва да поговорим сериозно – започнах аз. – Обичам Ивайло и децата си, но не мога повече така. Имаме нужда от граници. Ако искаш да останеш при нас, трябва да уважаваш нашия начин на живот.

Стоянка ме изгледа с ледени очи.
– Значи ме гониш?
– Не те гоня. Просто искам уважение.

Ивайло най-накрая проговори:
– Мамо, Мариана е права. Това е нашият дом. Моля те…

Стоянка стана бавно от масата и излезе от стаята без дума.

В следващите дни атмосферата беше ледена. Тя почти не говореше с мен. Но поне вече не се месеше във всичко.

Сега седя сама в кухнята и се чудя – струваше ли си? Запазих ли семейството си или загубих себе си? Кога една жена трябва да постави граници? А вие как бихте постъпили?