Може ли любовта да победи предразсъдъците? Историята на Захари и Мария

– Защо пак си тук? – гласът на Петър, синът на Мария, проряза тишината в коридора. Беше късен ноемврийски следобед, а дъждът барабанеше по прозорците на панелката в Люлин. Стоях с чантата си в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Не беше първият път, в който ме посрещаха с хлад.

– Дойдох да видя майка ти, Петре – опитах се да прозвуча спокойно, макар че гласът ми леко трепереше.

Той само изсумтя и се прибра в стаята си, тръшвайки вратата. Мария се появи от кухнята с престилка и уморена усмивка.

– Не му обръщай внимание, Захари. Трудно му е – прошепна тя и ме прегърна. В този миг усетих колко много я обичам и колко малко разбирам от това, което ме чака.

Запознахме се преди година и половина на една роднинска сватба в Пловдив. Тя беше разведена, с две деца – Петър на 16 и малката Ива на 8. Аз – на 38, никога неженен, с подреден живот и стабилна работа като счетоводител. Влюбих се в Мария още щом я видях – топлите ѝ очи, леко дрезгавият ѝ смях, начинът, по който държеше чашата си с кафе. Не се поколебах да ѝ призная чувствата си, а тя – макар и предпазливо – отвърна на любовта ми.

Първите месеци бяха като от приказка. Срещахме се тайно, разхождахме се по алеите на Борисовата градина, гледахме залези от Витоша. Но когато решихме да заживеем заедно, реалността ни удари като шамар.

Майката на Мария – баба Катя – беше категорично против: „Как ще водиш чужд мъж при децата? Какво ще кажат хората?“. Бившият ѝ съпруг започна да звъни все по-често: „Не искам някой друг да възпитава децата ми!“. Съседите шушукаха по стълбището: „Виж я тая, не можа ли сама да си гледа децата?“. А най-тежко беше отношението на Петър. За него аз бях натрапник, който се опитва да заеме мястото на баща му.

– Не ми трябваш! – крещеше той една вечер, когато се опитах да му помогна с домашното по математика. – Имам си баща!

– Знам, Петре. Не искам да ти го отнемам. Просто искам да бъда до майка ти… и до вас – казах тихо.

Той ме изгледа с омраза и излезе, тръшкайки входната врата.

Мария плачеше често. Виждах как се разкъсва между мен и децата си. Понякога нощем я чувах как шепне сама: „Дали не сбърках?“. Опитвах се да бъда търпелив, да не натрапвам присъствието си. Купувах подаръци за Ива – книжки с приказки, пъзели. Тя беше по-отворена към мен, но усещах как се страхува да не разочарова брат си или баща си.

Веднъж я чух да казва на куклата си: „Мамо е по-щастлива с чичо Захари… ама Петър не го харесва.“

С времето напрежението растеше. Започнах да усещам погледите на колегите ми в офиса: „Ти луд ли си? Защо ти е жена с деца?“. Един приятел дори ми каза: „Ще си съсипеш живота! Никога няма да те приемат.“

Но аз обичах Мария. Вярвах, че любовта може да победи всичко. Решихме да се оженим тихо, само с най-близките. На сватбата Петър не дойде. Ива стоя до мен през цялото време и държеше ръката ми.

След сватбата нещата не станаха по-лесни. Петър започна да закъснява вечер, върна се веднъж пиян. Мария беше отчаяна.

– Може би трябваше да останем само приятели… – прошепна тя една нощ.

– Не говори така! Ще мине време, ще свикне – опитах се да я успокоя.

Но времето минаваше, а той ставаше все по-отчужден. Един ден го намерих да пуши в мазето.

– Петре… – започнах внимателно.

– Остави ме! – изсъска той. – Ти никога няма да си ми баща!

– Не искам да съм ти баща… Просто искам да знаеш, че съм тук за теб. Ако имаш нужда от нещо…

Той ме изгледа със сълзи в очите:

– Защо просто не си тръгнеш?

Тези думи ме пронизаха като нож. Върнах се горе и за първи път си позволих да плача пред Мария.

– Не знам дали ще издържа… – признах си.

Тя ме прегърна силно:

– И аз не знам…

Минаха още месеци. Ива започна да ме нарича „тате“ без да се замисли. Петър обаче напусна дома ни малко след като навърши 18. Отиде при баща си във Варна. Оттогава не сме го виждали често.

Мария страдаше ужасно. Аз също. Чувствах се виновен – сякаш аз бях причината за разпада на семейството им.

Днес седя сам в хола ни и гледам снимките по стената – усмихнати лица, но зад тях толкова болка и неизказани думи. Обичам Мария повече от всичко, но понякога се питам дали любовта ни струваше цената на едно разбито семейство.

Може ли любовта наистина да победи всичко? Или има рани, които никога не зарастват?