Къщата, която никой не искаше – докато не стана въпрос за наследство

– Не ме интересува какво ще правиш с къщата, майко! – изкрещя ми Даниела по телефона, а гласът ѝ трепереше от яд. – Но ако я дадеш на някоя си племенница, забрави, че имаш деца!

Стоях до прозореца в малката кухня на панелката в Люлин и стисках слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а по улицата преминаваха забързани хора с чадъри. Чудех се кога точно се превърнах в призрак в собствения си живот. Кога децата ми – Даниела и Петър – започнаха да ме виждат само като адрес и нотариален акт?

Преди години домът ни беше пълен с шум, смях и аромата на топла баница. Сега единственото, което чувах, беше ехото на самотата. Съпругът ми почина преди десет години. Останах сама в тристайния апартамент, а децата ми се разпиляха – уж по работа, уж заради собствените си семейства. Виждах ги по празници, понякога дори тогава не идваха. Внуците ми познаваха повече телефона си, отколкото мен.

Първите години се опитвах да не натрапвам присъствието си. Звънях им веднъж седмично, питах как са, пращах им буркани с лютеница и сладко. Но с времето гласовете им ставаха все по-отдалечени, разговорите – все по-кратки. Дъщеря ми Даниела винаги бързаше: „Мамо, после ще ти звънна!“, а синът ми Петър често забравяше изобщо да се обади.

Съседката ми леля Гина ме утешаваше: „Така е сега с младите, все нямат време.“ Но аз усещах друго – че съм станала излишна. Че съм просто една стара жена, която заема място в живота им.

Всичко се промени преди месец, когато споменах между другото на племенницата си Мария, че мисля да ѝ оставя апартамента си. Тя беше единствената, която идваше да ми помага – носеше ми лекарства, пазаруваше, слушаше ме без да гледа часовника. Разказах ѝ за идеята си една вечер, докато пиехме чай на балкона.

– Лельо Ели, не е нужно да ми оставяш нищо – каза тя тихо. – Аз те обичам такава, каквато си.

Но думите ми явно стигнаха до ушите на децата ми. Само ден след това телефонът ми не спря да звъни. Първо Петър:

– Мамо, какво е това, което чувам? Ще оставиш къщата на Мария? Ти сериозно ли? А ние какво сме ти?

После Даниела:

– Не мога да повярвам! След всичко, което сме направили за теб…

Замълчах. Какво бяха направили? Кога бяха тук последно? Кога ме попитаха как съм?

Дните след това бяха като буря. Децата ми започнаха да идват неочаквано – носеха цветя, торти, питаха дали имам нужда от нещо. Внуците ми се появиха с усмивки и прегръдки, които усещах като студени ветрове. Дори снаха ми Ирина се престори на загрижена:

– Ели, ако имаш нужда от помощ с лекарствата или пазаруването, само кажи!

Гледах ги и не можех да позная собственото си семейство. Бях ли станала толкова невидима за тях, че само мисълта за наследство можеше да ги върне при мен?

Една вечер седнахме всички около масата – за пръв път от години. Опитах се да разчупя тишината:

– Радвам се, че сте тук…

Петър ме прекъсна:

– Мамо, трябва да говорим сериозно за апартамента. Не е редно да го оставяш на Мария. Все пак ние сме ти деца.

Погледнах ги един по един – очите им бяха пълни с очакване, но не и с любов.

– А къде бяхте досега? – попитах тихо. – Кога последно ме попитахте как съм? Кога ме прегърнахте просто така?

Даниела избухна:

– Не е честно! Ние имаме свои семейства! Не можем всеки ден да тичаме при теб!

– Но можете да дойдете заради апартамента… – прошепнах.

Тогава разбрах всичко. За тях аз бях просто ключ към едно наследство. Не майка, не баба – просто собственост.

След тази вечер затворих вратата за тях. Престанах да звъня, престанах да пращам буркани и сладка. Оставих ги сами със съвестта им.

Мария продължи да идва. Не говорихме повече за завещания или апартаменти. Говорихме за живота, за спомените от детството ѝ при мен на село, за това какво е истинското семейство.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът отмива праха от улицата. Чудя се: заслужава ли си да прощаваш на хората, които са те забравили толкова лесно? Или понякога трябва просто да затвориш вратата и да оставиш миналото зад себе си?

Кажете ми вие: бихте ли простили? Или бихте оставили всичко на тези, които са ви обичали истински?