Сбогом, слънчице мое: Историята на малката Елица и последната песен

– Мамо, ще ми пееш ли пак онази песничка за слънцето? – прошепна Елица, докато стискаше пръстите ми в болничното легло. Очите ѝ бяха уморени, но в тях още проблясваше онова детско любопитство, което ме караше да вярвам, че всичко ще се оправи. Но лекарите вече бяха казали думите, които никоя майка не трябва да чува: „Няма надежда.“

Светът ми се срина в онзи момент. Болничната стая в Пирогов беше пълна с апарати, които пищяха и ми напомняха, че времето ни изтича. Баща ѝ, Петър, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш ако не вижда леглото, няма да се наложи да приеме истината. Аз седях до Елица и ѝ пеех: „Ти си моето слънчице…“ Гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми.

– Мария, трябва да поговорим – каза тихо д-р Георгиева, главната лекарка. В очите ѝ имаше съчувствие, но и решителност. – Знам, че е трудно… Но има други деца, които чакат. Елица може да им даде шанс за живот.

Петър избухна:
– Как можете да ни питате това? Това е нашето дете!

– Знам – отвърна тя. – Но ако бяхте на мястото на онези родители? Ако вашето дете чакаше?

В този момент почувствах как гневът и болката се смесват в мен. Исках да крещя, да ги обвинявам всички – съдбата, лекарите, дори себе си. Но после погледнах Елица. Тя беше толкова малка, толкова невинна. И някъде дълбоко в себе си знаех какво трябва да направя.

– Петре… – прошепнах. – Може би това е единственият начин тя да остане жива… в други деца.

Той се обърна към мен с очи, пълни със сълзи:
– Не мога… Не мога да я пусна.

Прегърнах го силно. В този момент разбрахме, че сме сами срещу най-голямата болка на света.

Следващите часове минаха като в мъгла. Подписахме документите със сковани ръце. Медицинските сестри идваха една по една да се сбогуват с Елица. Една от тях, леля Станка, която винаги ѝ носеше балони и я гъделичкаше по коремчето, се разплака:
– Тя беше нашето слънчице тук…

В последните минути всички се събрахме около леглото ѝ. Сестрите започнаха да пеят тихо „Ти си моето слънчице“, а аз държах ръчичката ѝ и усещах как топлината ѝ бавно угасва. Петър коленичи до леглото и целуна челото ѝ:
– Прости ни…

Когато всичко свърши, стаята остана празна и тиха. Само апаратите продължаваха да бръмчат безсмислено.

Дните след това бяха като безкрайна нощ. Хората ни избягваха или ни гледаха със съжаление. Майка ми не можеше да приеме решението ни:
– Как можахте? Това е все едно да я предадете!

– Не я предадохме – отвърнах аз с пресипнал глас. – Дадохме смисъл на смъртта ѝ.

В квартала започнаха слухове: „Дали не са взели пари?“, „Това е против природата!“. Само няколко приятели останаха до нас и ни подкрепиха.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от майката на момченце от Варна:
„Благодарение на вашата Елица моят син живее. Никога няма да ви забравим.“

Четох писмото стотици пъти. Понякога си представям как някъде там едно дете тича по плажа и се смее със сърцето на моята дъщеря.

Петър още не може да говори за това. Аз понякога се будя нощем и чувам гласа на Елица: „Мамо, ще ми пееш ли пак онази песничка?“ Пея я тихо в тъмното.

Питам се: Ако бяхте на мое място, какво бихте направили? Щяхте ли да дадете шанс за живот на други деца или щяхте да държите детето си до последно? Може ли една майка някога да прости на съдбата?