След празника: Истината зад усмивките на свекървата и снахите
– Пак ли ще стоиш пред огледалото, Мария? – гласът на сестрата на мъжа ми, Елена, прозвуча остро от коридора. – Гостите вече са тук, а ти още си с ролки!
Погледнах се за последно – червеното червило беше перфектно, ноктите – току-що лакирани в най-новия нюанс на сезона. Може би прекалявам, но това е единственото, което ми носи радост напоследък. Излязох от стаята с усмивка, която се опитах да направя естествена.
В хола вече се бяха събрали всички – свекърва ми Катя, мъжът ми Петър, брат му Георги с жена си Деси и децата. Деси беше като мое огледално отражение – същата прическа, същите дълги изкуствени мигли, същият интерес към модата и козметиката. Само че между нас винаги имаше невидима стена.
– Много сте хубави, момичета! – възкликна Катя и ни прегърна поотделно. – Благодаря ви за помощта с масата.
Погледнах към Деси. Тя сви рамене и се усмихна леко. Знаех, че не е искала да помага повече от мен. За нас празникът беше повод да покажем новите си рокли и да си направим селфи за Инстаграм, не да белим картофи.
– Мария, ще донесеш ли още една салата? – попита ме свекърва ми тихо.
– Разбира се – отвърнах и се запътих към кухнята. Там Деси вече режеше домати с маникюр, който струваше повече от месечната ми заплата преди да се омъжа.
– Какво мислиш за новия салон на булеварда? – прошепна тя conspiratorially.
– Чудесен е! Вчера си правих там косата. Ти?
– Аз също. Но майка ти… – тя млъкна и погледна към вратата.
Катя влезе и ни изгледа внимателно.
– Момичета, благодаря ви за всичко. Знам, че не ви е лесно с тези семейни събирания. Но за мен значи много.
Усмихнахме се и двете. Но вътрешно кипях. Защо все аз трябва да се преструвам на идеалната снаха? Защо никой не пита какво наистина ме интересува?
Вечерята мина в обичайните разговори за децата, работата на мъжете и цените в магазина. Аз и Деси си разменяхме погледи над чашите с вино. Знаехме, че сме тук само защото така трябва. Никоя от нас не беше щастлива.
След тостовете Катя ни прегърна отново.
– Благодаря ви, мили мои! Без вас този дом нямаше да е същият.
Петър ме погледна с очакване – сякаш чакаше да кажа нещо мило или да се разплача от благодарност. Вместо това аз просто кимнах.
Когато гостите започнаха да си тръгват, Деси ме дръпна настрани.
– Мария, не ти ли писна всичко това? Празници, преструвки… Чувствам се като актриса в чужда пиеса.
– И аз – признах тихо. – Но ако не сме такива, каквито очакват от нас… ще ни обвинят, че сме лоши снахи.
– А ние какви сме всъщност? – попита тя с горчивина.
Замълчахме. Навън валеше дъжд, а аз усещах как гримът ми се размазва от сълзите, които не можех да спра.
Когато останах сама вкъщи, седнах пред огледалото и започнах да махам изкуствените мигли една по една. Всяка паднала мигла беше като част от фасадата ми, която се рони.
Мислех си за майка ми – как винаги казваше: „Жената трябва да е красива за себе си.“ А аз? Бях ли красива за себе си или само за другите?
На следващия ден Катя ми звънна:
– Мария, благодаря ти още веднъж! Всички казаха колко хубаво е било. Ти си истинска домакиня!
Погледнах лакираните си нокти и почувствах празнота.
– Благодаря, мамо… – казах тихо и затворих.
В този момент разбрах – нито маникюрът, нито новата рокля могат да запълнят онази дупка вътре в мен. И ако утре трябва пак да играя тази роля, дали някога ще намеря сили да бъда просто Мария?
Кажете ми честно: колко от вас са били в моята ситуация? Кога преставаме да бъдем себе си заради чуждите очаквания?