Когато домът не е за всички: Историята на една несправедливост

— Не мога да повярвам, че го направи! — изкрещях аз, докато вратата на хола се затръшна след мен. Съпругът ми, Димитър, стоеше до прозореца и гледаше в тъмното, сякаш там щеше да намери отговорите, които майка му така жестоко ни отне.

Вчера беше денят, който ще помня цял живот. Свекърва ми, Мария, събра всички в старата къща в Пловдив — нейните двама сина, аз и другата снаха, внуците, дори леля Гинка от втория етаж. Всички седяхме на масата с кафета и сладки, а Мария изглеждаше доволна от себе си — сякаш беше подготвила най-голямата изненада за рождения ден на някое от децата.

— Искам всичко да е ясно, докато съм още жива — започна тя с онзи тон, който не търпи възражения. — Къщата ще остане на Петър. Димитър, ти си достатъчно умен и ще се оправиш сам. На теб оставям само гаража и стария москвич.

В този момент въздухът в стаята стана тежък. Петър, по-малкият брат на Димитър, се усмихна неловко и погледна към майка си. Аз стиснах ръката на мъжа си под масата, усещайки как той се вцепенява. Никой не каза нищо. Само леля Гинка прошепна: „Ех, Марийке…“

След това всички се разотидоха. Петър и жена му бяха доволни — вече планираха как ще ремонтират стаите и ще направят детска за малкия им син. А ние? Ние се прибрахме в нашия двустаен апартамент под наем в Кючук Париж. Димитър не каза и дума цяла вечер.

Сега стоя срещу него и не мога да спра да мисля за всичко, което сме преживели заедно. Когато се оженихме преди десет години, Мария ни прие хладно. Винаги е имала слабост към Петър — той беше „малкото й момче“, въпреки че вече е на 35. Димитър работи като учител по математика, а аз съм медицинска сестра. Винаги сме били скромни, никога не сме искали повече от това, което можем да си позволим.

— Митко, няма ли да кажеш нещо? — попитах тихо.

Той въздъхна тежко:
— Какво да кажа? Това е нейното решение. Не искам да се карам с брат ми заради имоти.

— Но ти заслужаваш повече! Ти си й помагал толкова пъти! Помниш ли миналата зима, когато беше болна? Ти беше този, който я води по лекари! А Петър? Той дори не се обади!

Димитър сви рамене:
— Може би просто не съм достатъчно добър син…

Тези думи ме пронизаха като нож. Как може майка да накара сина си да се чувства така? Как може да разделя децата си по този начин?

На следващия ден отидох до магазина за хляб и там срещнах съседката ни — баба Станка. Тя ме погледна със съчувствие:
— Чух какво е станало… Не се ядосвай, чедо. Така е по нашите ширини — винаги има любимци.

Но аз не можех да се примиря. Вечерта седнахме с Димитър на масата и започнахме да говорим за бъдещето.

— Какво ще правим сега? — попитах го.
— Ще работим още повече — отвърна той. — Ще си купим наш дом един ден.

Но знаех, че го боли. Виждах го по начина, по който избягваше да говори с майка си по телефона. По това как вече не искаше да ходи на семейни събирания.

Минаха месеци. Петър започна ремонтите в къщата. Мария все по-често канеше него и семейството му на обяд. Нас почти не ни търсеше. Един ден Димитър получи покана за рождения ден на майка си — но само той, без мен и децата.

— Ще отидеш ли? — попитах го.
— Не знам… Чувствам се излишен.

Тогава разбрах колко дълбока е раната. Не ставаше дума само за къщата или наследството. Ставаше дума за любовта и признанието, които никога нямаше да получим.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.
— Мислиш ли, че някога ще й простиш? — попитах го.
Димитър замълча дълго:
— Не знам… Може би един ден ще разбере какво е направила.

А аз се питам: Защо в българските семейства често има толкова много болка и разделение заради имоти? Защо любовта трябва да се измерва в квадратни метри?

Кажете ми — вие бихте ли простили такава несправедливост?