Сянката на миналото: Когато сърцето не забравя

– Пак ли ще говорим за Елена? – гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато разбъркваше кафето си с нервни движения.

Не можех да я погледна в очите. Беше ранна неделя сутрин, а слънцето се прокрадваше през пердетата като натрапник в нашия дом. Дом, който така и не почувствах като свой.

– Не съм я споменавал… – опитах се да се защитя, но думите ми увиснаха във въздуха. Знаех, че лъжа. Последните седмици името на Елена излизаше от устата ми по-често, отколкото името на Мария.

Мария остави чашата с трясък върху масата. – Виждам как гледаш снимката на Калина. Всяка вечер. Дори когато си мислиш, че спя.

Замълчах. Болеше ме да призная, че е права. Калина… моето момиче. Беше само на осем, когато напуснах Елена. Казах си, че го правя заради себе си – заради новото начало с Мария, заради страстта и младостта ѝ. Но сега, две години по-късно, се чувствах като призрак в собствения си живот.

– Може би трябва да поговорим сериозно – прошепна Мария и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Не искам да бъда просто заместител.

Тези думи ме удариха като шамар. Спомних си първите ни месеци заедно – как всичко беше ново и вълнуващо. Но после започнах да усещам липсата на нещо истинско. Мария беше прекрасна – грижовна, амбициозна, но не беше Елена. Не беше майката на детето ми. Не беше жената, с която бях израснал от момче до мъж.

Вечерта се прибрах по-рано от работа. Апартаментът беше тих. Мария седеше на дивана и гледаше стари снимки в телефона си. Усетих как напрежението между нас расте с всяка изминала минута.

– Мислиш ли за нея? – попита тя без да ме поглежда.

– Мисля за Калина – отвърнах честно. – И за това какво изпускам.

– А за мен мислиш ли? За нас?

Не знаех какво да кажа. Мълчанието ми беше по-красноречиво от всякакви думи.

Седмица по-късно реших да се обадя на Елена. Гласът ѝ беше спокоен, но усещах лека нотка на напрежение.

– Какво искаш, Ивайло? – попита тя директно.

– Искам да видя Калина. Да поговорим… за нас тримата.

– Ти избра друг живот – каза тя тихо. – Не можеш просто да се върнеш и да очакваш всичко да е както преди.

– Знам… Просто… липсвате ми.

Тя въздъхна тежко. – Калина те чака всяка събота пред прозореца. После плаче цяла вечер.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Какво бях направил? Защо избрах лесния път? Защо повярвах, че щастието е въпрос на ново начало, а не на това да се бориш за хората, които обичаш?

Върнах се у дома и заварих Мария да опакова дрехите си.

– Не мога повече – каза тя през сълзи. – Обичам те, но не мога да живея в сянката на друга жена и дете.

Опитах се да я спра, но тя вече беше взела решението си.

Останах сам в празния апартамент. Снимката на Калина стоеше върху шкафа до леглото ми. Взех я в ръце и усетих как сълзите ми капят върху стъклото.

На следващата сутрин тръгнах към стария ни дом с Елена и Калина. Сърцето ми биеше лудо в гърдите. Щях ли да бъда приет отново? Или вече беше късно?

Когато Калина ме видя на прага, се хвърли в прегръдките ми без думи. Елена стоеше отстрани и ме гледаше със смесени чувства – болка, гняв, но и надежда.

– Може би заслужавам втори шанс – казах тихо.

Елена не отговори веднага. Само кимна леко и затвори вратата след мен.

Сега седя тук, между миналото и бъдещето си, и се питам: Може ли човек да поправи грешките си? Или някои рани никога не зарастват?

Какво бихте направили в моята ситуация? Заслужавам ли прошка или трябва да приема последствията от избора си?