„Взе всички пари от апартамента, а мен остави да гледам майка ти“ – Историята на една българска сестра

– Значи така ще стане, а? Ти ще вземеш всички пари от апартамента, а аз ще гледам майка ти до края на живота ѝ! – гласът на снаха ми, Мария, пронизваше стените на малката кухня като нож.

Стоях до прозореца, стиснала чашата си с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Брат ми, Димитър, седеше мълчаливо до масата, вперил поглед в пода. Майка ни беше в другата стая – от години болна, почти неподвижна, а аз – единствената, която се грижеше за нея.

– Мария, не е честно така да говориш – опитах се да запазя спокойствие. – Не съм взела нищо сама. Всичко е по закон. Баща ни остави завещание…

– Завещание! – прекъсна ме тя с горчив смях. – Завещание, което ти си го накарала да напише! Всички знаят какви номера въртиш!

Погледнах към Димитър с надежда да ме защити, но той само въздъхна тежко.

– Стига, Мария… Не започвай пак. Всички сме уморени – каза той тихо.

– Уморени? Аз съм уморена! Аз съм тази, която готви, чисти и сменя памперси на майка ти! А тя… – посочи ме с пръст – …тя си живее живота в София и само идва да вземе парите!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Истината беше по-сложна. След като баща ни почина миналата година, апартаментът в центъра на Пловдив беше продаден. Парите трябваше да се разделят между мен и Димитър. Но майка ни остана без дом и без сили. Аз предложих да я взема при мен в София, но тя отказа – „Тук съм израснала, тук ще умра“, каза ми тогава.

Димитър и Мария останаха в Пловдив и поеха грижата за нея. Аз изпращах пари всеки месец, идвах при всяка възможност, но вината ме гризеше непрекъснато. А сега Мария ме обвиняваше пред всички роднини, че съм алчна и безсърдечна.

– Знаеш ли какво? – изправи се тя рязко. – Ще кажа на всички какво направи! Ще видим тогава дали ще имаш съвест да се покажеш на някое семейно събиране!

– Мария, стига! – извика Димитър. – Не е честно така да говориш на сестра ми!

– Не е честно? А кое е честно? Че тя си купи нова кола с парите от апартамента, а аз не мога да си позволя дори нови обувки?

Погледнах към брат ми. В очите му имаше болка и умора. Знаех, че му е трудно – работеше по цял ден, а вечер се прибираше при болната ни майка и изнервената си жена. Но аз също не живеех лесно – работех на две места, за да изпращам пари за лекарства и храна.

– Моля те… – прошепнах. – Не съм искала така да стане. Ако искаш, вземи остатъка от парите. Аз ще продължа да помагам с каквото мога.

Мария ме изгледа с презрение.

– Пари не ми трябват от теб! Искам справедливост! Искам всички да знаят каква си!

Тогава майка ни извика от стаята си:

– Деца… Спрете се… Не се карайте заради мен…

Влязох при нея. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ влажни от сълзи.

– Мамо… – хванах ръката ѝ. – Всичко ще се оправи.

Тя ме погледна с тъга.

– Не исках така да стане… Исках да сте задружни…

Излязох навън. Въздухът беше тежък и влажен. Седнах на пейката пред блока и заплаках като дете. Спомних си как като малки с Димитър играехме на двора, как майка ни ни викаше за вечеря, как баща ни ни учеше да караме колело.

Как стигнахме дотук? Как парите и болестта превърнаха семейството ни в бойно поле?

На следващия ден трябваше да се върна в София. Отидох при Димитър рано сутринта.

– Митко… Знам, че ти е трудно. Ако искаш, вземи майка при мен за известно време. Ще се грижа за нея.

Той поклати глава.

– Не мога… Мария няма да издържи още дълго така. А и майка не иска да напуска дома си.

– Тогава поне нека говорим по-често. Да решаваме всичко заедно…

Той ме прегърна неловко.

– Ще опитам…

Влакът тръгваше след час. Гледах през прозореца как Пловдив остава зад мен и усещах празнина в гърдите си.

Вечерта получих съобщение от Мария: „Не се връщай повече тук.“

Седях дълго в тъмното и мислех: заслужава ли семейството ни да бъде разрушено от пари и обиди? Можем ли някога да си простим?

А вие… бихте ли простили на брат или сестра заради наследство? Или всичко свършва с подписа под нотариалния акт?