Сбогом, което не исках да чуя: Срещата с бившия ми съпруг

– Мамо, защо плачеш пак? – гласът на Петърчо ме стресна, докато стоях на кухненската маса, стиснала телефона така, сякаш от него зависи целият ми свят. Не исках да ме вижда така – разкъсана между гнева и безсилието, но вече не можех да се скрия.

– Не плача, слънце. Просто… се сетих за нещо тъжно – излъгах, но той ме гледаше с онези големи кафяви очи, в които се оглеждаше цялата ми вина.

Беше петък вечер, а аз бях получила съобщение от Иван – човекът, когото някога наричах „мъжът на живота си“, а сега беше просто бащата на детето ми. „Трябва да се видим. Искам да се сбогувам с Петър.“ Само това. Без обяснения, без извинения. След всичко, което ни причини… Какво означаваше това „сбогом“?

В главата ми се въртяха спомени като на развален филм – първите ни срещи в Борисовата градина, сватбата в малката църква в Княжево, раждането на Петърчо. После дойдоха лъжите, късните обаждания, парфюмът по ризите му, който не беше моят. Изневерите му станаха градска легенда сред приятелките ми. А аз – аз стоях и чаках, всеки път вярвайки, че ще се промени. Но не се промени.

Когато най-накрая го изгоних, беше зима. Петърчо беше на шест и не разбираше защо татко му вече не идва всяка вечер. „Той има работа, мамо“, казвах му. А истината беше, че Иван имаше нов живот – нова жена, нови деца. За нас останаха само празните обещания за уикендите, които никога не идваха.

Сега, след три години мълчание, той искаше да се сбогува със сина си. Защо? Болен ли е? Заминава ли? Или просто търси прошка? В мен бушуваше буря от въпроси и страхове.

– Мамо, ще ходим ли утре в парка? – Петърчо ме извади от мислите ми.
– Ще видим, слънце. Може би ще имаме гости.
– Тати ли ще дойде? – попита тихо.

Сърцето ми се сви. Как да му кажа истината? Как да го предпазя от болката, която аз изпитвах толкова години?

Вечерта не можах да заспя. Лежах в леглото и гледах тавана. В главата ми звучеше гласът на майка ми: „Прощавай, но не забравяй.“ Но как се прощава на човек, който е разбил не само твоето сърце, но и това на детето ти?

На сутринта звъннах на най-добрата си приятелка – Мария.
– Не мога да го пусна при него! – казах през сълзи.
– Ами ако това е последният път? – попита тя тихо.
– Той не заслужава! Не заслужава да го види! – извиках.
– А Петърчо заслужава ли? Да знае истината? Да има шанс да се сбогува?

Думите ѝ ме удариха като шамар. Може би беше права. Може би трябваше да оставя миналото зад себе си и да мисля за детето си.

Когато Иван дойде следобед, стоеше на прага като чужденец. Беше отслабнал, косата му беше посивяла. В очите му видях страх и вина.

– Здравей, Лили – каза тихо.
– Здравей – отвърнах студено.
– Благодаря ти, че ме пусна…
– Не го правя за теб.

Петърчо се хвърли към него с вик: „Тати!“, а аз едва сдържах сълзите си. Гледах ги как седят на дивана – баща и син, които времето беше разделило повече от всяка стена.

– Сине… – започна Иван с треперещ глас. – Трябва да замина… За дълго време. Може би няма да мога да се върна скоро.
– Къде отиваш? – попита Петърчо.
– Далече… Но винаги ще мисля за теб. Обещавам ти.

Гледах ги и усещах как гневът ми се стопява пред болката в очите на сина ми. Иван плачеше. За първи път го виждах такъв – слаб, уязвим.

След като си тръгнаха от стаята, останах сама в кухнята. Чашата с кафе трепереше в ръцете ми. Чудех се дали направих правилното нещо. Дали трябваше да му позволя тази среща? Или трябваше да защитя Петърчо от още една раздяла?

Когато вечерта сложих сина си да спи, той ме прегърна силно.
– Мамо, татко каза, че ме обича… Вярваш ли му?

Замълчах дълго. После прошепнах:
– Понякога хората обичат по свой начин… Но ти винаги ще имаш мен.

Сега седя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Какво бихте направили на мое място? Прошката ли е пътят напред или трябва да пазим децата си от болката на миналото?