Синът ми каза, че баба има нужда от помощ. Така разбрах, че бившата ми свекърва страда

– Мамо, баба Мария плаче. – Гласът на Петър, синът ми, трепереше, докато стоеше на прага на кухнята. Беше събота следобед, навън дъждът барабанеше по прозорците, а аз се опитвах да приготвя вечеря, за да разсея мислите си от поредната тежка седмица.

– Какво каза? – обърнах се рязко към него, ножът в ръката ми застина във въздуха.

– Баба плаче. Каза, че не може да си намери лекарствата и че е сама. – Петър гледаше в пода, сякаш се страхуваше да ме погледне в очите.

В този миг всичко се върна – годините на напрежение между мен и Мария, бившата ми свекърва. След развода с Иван тя не пожела да ме види повече. Обвиняваше ме за всичко – за разбитото семейство, за болката на сина й, за това, че „развалих“ живота им. А аз… аз просто исках да оцелея. Да запазя себе си и Петър.

– Кога я видя? – попитах тихо.

– Днес. Отидох до нея да й занеса рисунка. Тя беше много тъжна, мамо. Каза, че не е яла от вчера.

Сърцето ми се сви. Въпреки всичко, което преживяхме, не можех да остана безразлична. Мария беше част от живота ми толкова дълго, а най-важното – беше баба на Петър.

Взех якето си и казах:

– Отиваме при нея сега.

Петър се усмихна плахо и хвана ръката ми. По пътя към блока й в „Люлин“ мълчахме. В главата ми се въртяха спомени – първите ни срещи с Иван, как Мария ме гледаше с подозрение; първото ни Коледно събиране, когато тя настояваше всичко да е по нейния начин; моментът, когато разбрах за изневярата на Иван и как тя ме обвини, че съм го „предизвикала“.

Когато стигнахме до апартамента й, Петър натисна звънеца. Вратата се отвори бавно и пред нас застана Мария – прегърбена, с посивяла коса и очи, пълни със сълзи.

– Здравейте… – прошепна тя.

– Здравейте, Мария – отвърнах аз и се опитах да не показвам колко съм разстроена.

Петър веднага я прегърна. Тя се разплака още по-силно.

– Извинявай… Не исках да ви притеснявам… Просто… – гласът й се прекъсна от хлипания.

Влязохме вътре. Апартаментът миришеше на застояло и самота. На масата имаше само празна чаша чай и няколко хапчета.

– Какво става? Защо не си яла? – попитах я по-строго, отколкото възнамерявах.

– Не мога да изляза до магазина… Болят ме краката… А Иван е в командировка… Не исках да ви безпокоя…

Петър ме погледна умолително.

– Мамо, може ли да останем малко?

В този момент осъзнах колко е самотна тази жена. Колко лесно е човек да бъде забравен, когато вече не е „нужен“. Колко лесно е да се затворим в болката си и да забравим, че някога сме били семейство.

Отидох до кухнята й и започнах да приготвям супа. Мария седеше мълчаливо на масата, а Петър рисуваше нещо на лист хартия.

– Не трябваше да идвате… – промълви тя след малко.

– Трябваше – отвърнах твърдо. – Петър има нужда от баба си. А аз… аз не мога да оставя човек в беда.

Тишината между нас беше тежка като олово. Спомних си всички думи, които си разменихме през годините – обидите, обвиненията, студенината. Но сега всичко това изглеждаше толкова маловажно пред лицето на самотата и страха.

След като хапнахме заедно, Мария ме погледна със сълзи в очите:

– Прости ми… Може би сгреших много към теб…

Не знаех какво да кажа. Болката от миналото още гореше в мен, но виждах пред себе си една възрастна жена, която просто искаше някой да я чуе.

– Миналото не можем да го променим – казах тихо. – Но можем да опитаме да бъдем по-добри сега.

Петър ни гледаше с широко отворени очи. За първи път от години почувствах надежда.

Останахме до късно вечерта. Помогнах й да подреди лекарствата си, оставих й храна за няколко дни и обещахме да я посещаваме по-често.

Когато се прибрахме вкъщи, Петър ме прегърна силно:

– Благодаря ти, мамо! Баба вече не е тъжна.

Легнах си с мисълта колко крехки са човешките отношения и колко лесно можем да загубим себе си в горчивината от миналото. Но ако имаме смелостта да простим – може би ще намерим път към ново начало.

Понякога се питам: струва ли си да държим омразата в себе си? Или е по-добре да подадем ръка – дори когато боли?