Новият дом на Иван: История за болка, надежда и прошка

– Не, не искам да отида пак там! – изкрещях с всичка сила, докато леля Мария ме дърпаше за ръката към колата. Сълзите ми се стичаха по бузите и усещах как гърлото ми се стяга. Бях на дванайсет, но се чувствах като малко дете, което никой не иска. Вече бях минал през четири различни приемни семейства из цяла България – от Пловдив до Разград, от Варна до едно малко село край Търново. Навсякъде беше едно и също: първо усмивки, после студени погледи, после шепот зад гърба ми – „Това момче не е за нас.“

Помня първата вечер в дома на семейство Георгиеви в София. Седях на ръба на леглото в стаята, която уж беше моя, но миришеше на чуждо. Чувах как Георги и Даниела – новите ми „родители“ – спорят тихо в кухнята:

– Не знам дали ще се справим с него, Даниела. Чувал съм, че е труден случай.
– Всеки заслужава шанс, Георги. Ако не ние, кой?

Стиснах юмруци под завивката. Не исках да съм „случай“. Исках да съм просто Иван – момче, което някой обича.

Първите седмици бяха като ходене по въже. Даниела се опитваше да ми готви любимите ястия – мусака, пиле с ориз, дори ме попита какво обичам за закуска. Но аз не й отговарях. Георги ме водеше на разходки в парка, но аз вървях на три крачки зад него. В училище децата ме гледаха странно – „Това е новият от дома“, шепнеха си. Един ден едно момче ме блъсна нарочно в коридора:

– Като си нямаш майка и баща, къде ще ходиш? – изсмя се той.

Вечерта Даниела ме намери в банята, седнал на плочките със свити колене.

– Иванче, знам, че ти е трудно…
– Не знаете нищо! – изкрещях й. – Всички казвате едно и също! После ме връщате!
– Ние няма да те върнем.
– Лъжете!

Тя само ме прегърна. За първи път от години някой ме прегърна истински.

Минаха месеци. Започнах да свиквам с миризмата на кафе сутрин и с гласа на Георги, който ми казваше „Добро утро“. Но страхът не си отиваше. Всяка вечер си мислех: „Утре ще решат, че не ме искат.“

Един ден Даниела дойде при мен с една стара снимка.

– Това е моят брат. Почина млад. Знаеш ли защо ти я показвам?
Поклатих глава.
– Защото той винаги казваше: „Човек не избира семейството си, но може да избере да обича.“

Тогава разбрах – може би и аз мога да избера да обичам тези хора.

Започнах да говоря повече с тях. Помагах на Георги в градината, готвех с Даниела. Един ден тя ми каза:

– Иванче, мислили сме… Искаме да станеш наш син. Истински.

Сълзите ми потекоха сами. Не можех да повярвам.

Но миналото не си тръгва лесно. Биологичната ми майка се появи неочаквано след година. Стоеше пред входа ни с очи, пълни със сълзи.

– Иванчо… Моля те… Прости ми…

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Георги и Даниела стояха до мен.

– Сине – каза Георги тихо – изборът е твой.

Погледнах майка си. Спомних си всички нощи в студените стаи на домовете, всички празни обещания и болката от това да си нежелан. Но видях и страха в очите й – същия страх, който носех в себе си толкова години.

– Прощавам ти – прошепнах. – Но вече имам семейство.

Тя се разплака и си тръгна. Аз останах с Георги и Даниела – моето ново семейство.

Днес съм на осемнайсет и уча психология във Великотърновския университет. Искам да помагам на деца като мен – деца, които са изгубили надежда.

Понякога се питам: Колко ли още деца чакат някой просто да ги прегърне? Колко ли още семейства се страхуват да дадат шанс? Може би ако всеки от нас отвори сърцето си малко повече, светът ще стане по-добро място.