Изгонена от дъщеря си: Истината, която променя всичко

„Мамо, изчезвай! Не искам повече да те виждам!“ — думите на дъщеря ми Виктория прорязаха въздуха като нож. Стоях на прага на малката панелка в Люлин, с куфар в ръка и сърце, което се свиваше от болка. Бях на 68 години, а това беше третият път в живота ми, когато някой ме изгонва от дом, който съм смятала за свой. Но този път беше различно — този път това беше моето дете.

„Вики, моля те… Поне ми кажи защо! Какво направих толкова ужасно?“ — гласът ми трепереше, но тя само ме изгледа с онзи поглед, който помнех още от детството ѝ — когато се инатеше и не искаше да говори с мен.

„Ти никога не слушаш! Винаги мислиш, че знаеш най-добре! Не мога повече!“, изкрещя тя и тресна вратата на спалнята си. Останах сама в коридора, с куфар и старото си палто, което миришеше на нафталин и спомени.

Преди три месеца продадох апартамента на майка ми в Плевен, за да помогна на Вики да си купи това жилище в София. След развода ѝ с Петър тя остана сама с малкия Сашко и нямаше къде да отиде. „Мамо, ще живеем заедно — ще си помагаме“, каза тогава. Повярвах ѝ. Винаги съм вярвала на децата си.

Но нещата се промениха. Сашко беше все по-неспокоен, Вики работеше до късно и се прибираше уморена и раздразнителна. Аз се опитвах да помагам — готвех, чистех, водех Сашко на училище. Но сякаш всичко, което правех, я дразнеше още повече.

„Мамо, не му давай толкова сладко!“, „Не пипай пералнята!“, „Остави ме да си почина!“ — всеки ден нов упрек. А аз само исках да помогна.

В онази вечер скандалът избухна заради нещо дребно — забравих да купя кисело мляко. Вики се развика, че съм безотговорна, че ѝ преча да живее нормално. После дойде онзи крясък…

Излязох на стълбището и седнах на студения бетон. Сълзите ми се стичаха по бузите, а съседката леля Мария ме погледна съчувствено:

— Пак ли се карате с Вики? — попита тихо.
— Не знам какво да правя вече… — прошепнах. — Това е моето дете…

Преспах у леля Мария. На сутринта се върнах да си взема останалите неща. Вики беше излязла за работа. Докато събирах дрехите си от гардероба, видях тефтерче между чаршафите ѝ. Познах го веднага — дневникът ѝ от ученическите години. Не исках да го чета… но ръцете ми сами го разтвориха.

„Мама пак ми крещя днес. Чувствам се толкова сама. Искам да избягам някъде далеч…“

Прелистих напред:

„След развода с Петър всичко стана още по-лошо. Мама се държи така, сякаш нищо не е станало. Не разбира колко ме боли.“

Сълзите ми капеха по страниците. Никога не бях осъзнавала колко много съм я наранила с мълчанието си през годините. Винаги съм вярвала, че като не говоря за болката, тя ще изчезне. Но явно съм я предала и на нея.

Последният запис беше от преди седмица:

„Не издържам повече. Мама е навсякъде — в кухнята, в мислите ми, в страховете ми. Обичам я, но не мога да дишам край нея.“

Затворих тефтера и го оставих там, където го намерих. Излязох тихо от апартамента и тръгнах към спирката на трамвая. Вятърът беше студен, но вътре в мен беше още по-студено.

Два дни по-късно Вики ми се обади:

— Мамо… Прости ми… Не знам какво ми стана…
— Аз трябва да ти се извиня — казах през сълзи. — Никога не съм искала да ти тежа.
— Просто… понякога имам нужда да бъда сама…
— Знам, миличка… Знам.

Сега живея при братовчедка си в Банкя. Всеки ден мисля за Вики и Сашко. Понякога се чуваме по телефона — говорим за времето или за рецепти. Но вече знам: любовта между майка и дъщеря е като тънък конец — лесно се къса, ако не го пазиш.

Чудя се… Колко често забравяме да питаме децата си как се чувстват? Колко често мислим, че знаем най-добре? Може би е време да слушаме повече и да говорим по-малко… Как мислите вие?