Дядо, болката и надеждата: Моят живот между две поколения

— Не искам да ставам! — гласът на дядо ми пронизва тишината в малкия апартамент в Люлин. Вече е осем сутринта, а аз стоя до леглото му с чаша чай и две хапчета в ръка. — Дядо, моля те, трябва да станеш. Знаеш, че ако не се раздвижиш, пак ще се схванеш — опитвам се да звуча спокойно, но гласът ми трепери.

Той ме гледа с онзи поглед, който помня от детството — твърд, но уморен. Преди две години падна в банята и счупи тазобедрената става. Оттогава животът ни се преобърна. Аз, Мария, на 34 години, с работа в IT фирма и мечти за пътувания, изведнъж се оказах основният му болногледач. Майка ми живее в Пловдив с втория си мъж, брат ми е в Германия. Останахме двамата — аз и дядо.

Първите месеци бяха ад. Дядо беше прикован към леглото, а аз се учех да сменям памперси, да го храня с лъжица и да търпя неговите изблици на гняв. — Защо не ме оставиш да умра? — питаше ме често. — Защото те обичам — отговарях, макар че понякога ми идваше да изкрещя.

Съседите ни гледаха със съжаление. Веднъж чух как леля Сийка от петия етаж казва на друга съседка: — Горката Мария, цялата й младост ще мине край един старец. Тогава се прибрах вкъщи и плаках дълго. Чувствах се виновна, че понякога ми се искаше всичко това да свърши.

Една вечер, докато му сменях превръзката, дядо ме хвана за ръката. — Марийче, прости ми, че съм тежък. Не съм искал такъв живот за теб. — Очите му бяха влажни. — Дядо, ти си ми дал всичко. Сега е мой ред — казах му тихо.

С времето се научих да намирам радост в малките неща. Когато дядо започна да прави първите си крачки с проходилката, плаках от щастие. Започнахме да гледаме стари български филми заедно — „Козият рог“, „Всичко е любов“. Понякога той ми разказваше истории от младостта си — как е бил партизанин в Родопите, как е срещнал баба ми на селския мегдан.

Но имаше и тежки моменти. Един ден получих обаждане от шефа си: — Мария, трябва да избереш — или работата, или болничните. Не можем повече да чакаме. Стоях пред прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Как да избера между човека, който ме е отгледал, и работата, която обичам?

Вечерта казах на дядо: — Може би ще трябва да те дам в дом за възрастни хора. Той замълча дълго. После каза: — Ако това ще ти върне живота, направи го. Но знай, че аз ще чакам тук.

Не можах да го направя. Реших да работя дистанционно и да намаля часовете си. Парите не стигаха, но поне бях до него.

Семейните конфликти не закъсняха. Майка ми звънеше всяка седмица: — Защо не го дадеш в дом? Мислиш ли за себе си? А брат ми пишеше от Германия: — Трябва да мислиш за бъдещето си! Но никой не беше тук вечер, когато дядо ме викаше с треперещ глас: — Марийче, студено ми е…

Понякога се чувствах като затворник в собствения си дом. Приятелите ми постепенно спряха да ме канят навън. Една вечер получих съобщение от Петър: „Мария, липсваш ни… но разбираме.“

В най-тежките моменти си мислех: „Дали някой ден ще съжалявам?“ Но после виждах усмивката на дядо сутрин или как ръцете му треперят над чашата чай… и знаех, че правя правилното.

Една сутрин той ме погледна и каза: — Знаеш ли, Марийче… ти си моят герой. Никога не съм вярвал, че ще видя толкова сила в едно момиче.

Сега вече ходим заедно до близкия парк. Дядо върви бавно с бастуна си, а аз го държа под ръка. Понякога хората ни гледат странно — млада жена с възрастен мъж… Но аз вече не се срамувам.

Понякога се питам: „Колко още ще издържа?“ Но после си казвам: „Ако не аз — кой?“

А вие как бихте постъпили? Бихте ли жертвали младостта си заради човек, който ви е дал всичко? Или бихте избрали себе си?