„Вече няма да видиш внуците си“ – Историята на една българска баба

„Вече няма да видиш внуците си.“

Тези думи отекнаха в главата ми като гръм. Стоях до прозореца, с телефона в ръка, а гласът на съседката ми звучеше по-реално от всичко друго на този свят. „Снежана, снаха ти току-що извика линейка. Взе децата и каза, че повече няма да ги видиш.“

За миг си помислих, че това е някаква лоша шега. Може би не съм чула правилно. Но после чух как съседката въздъхна тежко: „Крещеше на стълбището, че вече не може да търпи. Че ти си виновна. А малкият плачеше…“

Седнах на стола до масата, а ръцете ми трепереха. Как стигнахме дотук? Аз, Снежана, цял живот съм се борила за семейството си. Отгледах двама сина сама, след като мъжът ми почина от инфаркт преди двадесет години. Работех на две места – денем в детската градина, вечер чистех офиси. Всичко заради тях.

Когато най-големият ми син, Петър, се ожени за Мария, бях щастлива. Млада, умна жена – учителка по математика. Но още от самото начало усещах хладина у нея. Не искаше да живеем заедно, настояваше да си имат собствено жилище. Разбирах я – младите искат самостоятелност. Но когато се родиха близнаците – моите златни внуци – Мария започна да ме търси все по-често за помощ.

Петър работеше по строежите в Германия и рядко си идваше. Аз бях тази, която водеше децата на градина, готвеше им, четеше приказки вечер. Мария често се прибираше късно и беше изнервена. Понякога се карахме за дреболии – какво да ядат децата, кога да си лягат, дали да гледат телевизия. Но винаги съм вярвала, че го правя за тяхно добро.

Последните месеци обаче напрежението между нас растеше. Мария беше все по-изнервена, а аз – все по-уморена. Една вечер, докато приготвях вечеря, тя влезе в кухнята и започна да ми крещи:

– Стига си им давала сладки! Казах ти сто пъти! Те са хиперактивни заради теб!

– Мария, само по едно бонбонче… – опитах се да обясня.

– Не ме интересува! Това са моите деца! Ти не си майка им!

Тогава избухнах:

– Ако не бях аз, кой щеше да ги гледа? Ти ли? По цял ден те няма!

Тя ме изгледа с омраза:

– По-добре никой да не ги гледа, отколкото ти!

Тези думи ме пронизаха като нож. Не спах цяла нощ. На сутринта Мария не ми каза и дума. Вечерта Петър ми се обади от Германия:

– Мамо, какво става? Мария ми писа, че сте се скарали.

– Сине, аз само искам най-доброто за децата…

– Знам, мамо. Но опитай се да не се карате.

Опитвах се. Наистина опитвах. Но сякаш всичко, което правех, беше грешно.

И ето ме сега – седя сама в празния апартамент. Тишината е оглушителна. Поглеждам снимките на близнаците на шкафа – усмихнати, с шоколад по бузите. Сълзите ми капят по масата.

Телефонът звъни отново. Петър.

– Мамо…

Гласът му е уморен.

– Какво ще правим сега? – питам през сълзи.

– Мария е много разстроена. Казала е на лекарите, че не може повече така… Че ти я тормозиш.

– Аз? Аз само помагах!

– Знам… Но тя не го вижда така.

– Петре… ще видя ли пак децата?

Той мълчи дълго.

– Не знам, мамо.

Затварям очи и си спомням първия път, когато държах близнаците на ръце. Как им пеех приспивни песни. Как ги учех да броят до десет. Как се смеехме заедно на двора.

Какво сгреших? Къде сбърках като майка и баба? Дали прекалих с грижите? Или просто Мария никога не ме прие?

Съседката пак почуква на вратата:

– Снежана, ако искаш – ела у нас да поговорим…

Клатя глава. Не мога да говоря с никого. Болката е твърде голяма.

Вечерта пиша съобщение на Петър: „Обичам ви всички. Ако някога имате нужда от мен – ще бъда тук.“

Седя сама и се питам: Дали някога ще получа прошка? Дали ще прегърна пак внуците си? Или ще остана само с техните снимки и спомени?

Кажете ми – има ли надежда за нашето семейство? Какво бихте направили на мое място?