След онази вечер с моята снаха: Мога ли да простя и да продължа напред?

— Не може така, Мария! — гласът ми трепереше, докато държах чашата с чай, а ръцете ми бяха ледени. — В този дом има правила, които всички спазваме!

Мария, снахата ми, се облегна на стола и ме погледна с онзи небрежен поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка. — Времето на вашите правила отдавна е минало, майко. Сега сме 2024 година, не 1984-та.

В този момент в кухнята настъпи тишина. Синът ми, Даниел, седеше между нас и гледаше в телефона си, сякаш не чува нищо. Внукът ми, малкият Алекс, рисуваше нещо на масата, напълно безгрижен към напрежението.

Вътрешно кипях. Бях се старала цял ден — баница с тиква, пълнени чушки, любимата мусака на Даниел. И всичко това, за да се почувстват у дома. Но Мария дойде със своята арогантност и започна да раздава заповеди още от прага.

— Мамо, няма нужда да се карате — опита се да смекчи Даниел, но гласът му беше слаб.

— Не се карам — отвърнах аз. — Просто искам уважение в собствения си дом.

Мария въздъхна шумно и стана от масата. — Ако ще ми четете конско всеки път, по-добре да си тръгнем.

Тогава не издържах. — Ти никога не си искала да бъдеш част от това семейство! От първия ден гледаш на нас като на досадно задължение!

Мария се обърна рязко към мен. — А вие някога попитахте ли ме как се чувствам? Или само очаквате всички да ви се подчиняват?

Даниел стана и хвана Мария за ръката. — Хайде, тръгваме си.

Вратата се хлопна. Кухнята остана празна и студена. Седнах на стола и се разплаках. Не заради Мария, а заради Даниел — моето момче, което вече не беше мое.

Вечерта мина в мълчание. Телефонът ми остана ням. Никой не се обади. На следващия ден сестра ми Лиляна дойде на кафе.

— Какво става с теб? Изглеждаш ужасно.

Разказах ѝ всичко. Лиляна поклати глава.

— Знаеш ли, Маргарита, времената се промениха. Младите са други. Но ти си майка — ти трябва да държиш семейството заедно.

— А ако не мога? Ако вече не ме уважават? Какво остава тогава?

Лиляна замълча за миг. — Тогава оставаш сама.

Тези думи ме пронизаха като нож. Прекарах следващите дни в размисли. Всяка сутрин гледах снимките по стените — Даниел като малък, първият му учебен ден, абитуриентската му вечер… А сега? Сега той беше мъж с жена до себе си, която не ме понасяше.

Опитах се да си спомня кога започна всичко. Може би още от сватбата им? Тогава Мария настоя да е скромно тържество само с най-близките. Аз мечтаех за голяма сватба с цялата рода. Още тогава усетих дистанцията.

След това идваха редовни спорове за всичко — как да се гледа Алекс, какво да яде, кога да го водят на гости… Винаги имаше напрежение. Но никога не съм очаквала Мария да ме унижи така пред сина ми и внука ми.

Една вечер Даниел ми писа: „Мамо, Мария е разстроена. Може ли да поговорим?“

Сърцето ми подскочи. Може би има надежда?

Срещнахме се в парка до блока. Даниел изглеждаше уморен.

— Мамо, знам че ти е трудно. Но Мария също не се чувства приета.

— Аз ли не я приемам? Тя е тази, която ме отблъсква!

— Може би и двете страни трябва да направят крачка назад…

Погледнах го дълго. Видях в очите му болката — разкъсан между две жени, които обича по различен начин.

— Добре — казах тихо. — Ще опитам още веднъж.

Поканих ги отново у дома след седмица. Приготвих любимите им ястия, украсих масата с цветя от градината. Когато дойдоха, Мария беше по-спокойна.

— Благодаря за поканата — каза тя тихо.

— И аз благодаря, че дойдохте — отвърнах аз.

Вечерята мина без скандали. Говорихме за Алекс, за работата им, за плановете им през лятото. Но усещах стената между нас — невидима, но непробиваема.

Сега седя сама в тишината на апартамента си и се чудя: Кога семейството стана бойно поле? Кога любовта се превърна в съревнование за внимание и признание?

Може ли една майка да прости всичко? Или понякога трябва просто да пусне детето си и да приеме новата реалност?

Какво бихте направили на мое място? Ще простите ли или ще затворите вратата завинаги?