„Трябва да ми прехвърлиш всичко! Защо ѝ повярва? Тя те мами!“ – Историята на една българска майка между предателството и алчността

„Трябва да ми прехвърлиш всичко! Защо ѝ повярва? Тя те мами!“ – гласът на сина ми Димитър проряза тишината на зимната вечер като нож. Стоях до прозореца в кухнята, ръцете ми трепереха над чашата чай, а в съседната стая дъщеря ми Мария спеше, сгушена в одеялото си. Вече бях свикнала с тази самота – откакто съпругът ми Георги си тръгна, домът ни беше пълен с тишина и неизказани думи.

Не беше минала и година, откакто Георги ми се обади по телефона. Гласът му беше чужд, студен. „Няма да се върна. Влюбих се в друга.“ Не плаках тогава. Бях подозирала, че има друга жена – усмивките му бяха станали редки, погледът му се плъзгаше по мен като по непозната. Но когато чух думите му, сякаш всичко в мен се срина. Останах сама с децата – Мария и Димитър. Димитър беше вече голям, студент в София, но често се прибираше у дома. Мария беше още малка, едва на осем.

След развода Георги настоя да разделим имуществото. Къщата в Пловдив остана за мен и децата, но той поиска апартамента в Смолян. Не спорих – нямах сили за битки. Исках само спокойствие за Мария и да запазя поне малко достойнство пред Димитър.

Но нещата не останаха спокойни. Димитър започна да идва все по-рядко, а когато се появяваше, беше нервен и избухлив. „Мамо, трябва да мислиш за бъдещето! Не можеш да разчиташ само на себе си! Татко вече не е тук!“ – повтаряше той. А аз само кимах и стисках зъби.

Една вечер, докато Мария спеше, Димитър влезе в кухнята със сериозно изражение. „Мамо, трябва да ми прехвърлиш къщата. Не можеш да я държиш само за себе си и Мария. Аз съм ти син! Ако не го направиш сега, после ще стане по-зле.“

Погледнах го невярващо. „Дими, това е нашият дом. Тук си израснал… Защо говориш така?“

Той удари с юмрук по масата. „Защото ти не разбираш! Тази жена – адвокатката ти! Тя те лъже! Ще ти вземе всичко! Трябва да ми прехвърлиш имота, за да сме сигурни, че няма да останем на улицата!“

Сълзите напираха в очите ми. Не знаех какво да кажа. Бях се доверила на адвокатката – Катя, приятелка от детството ми. Помагаше ми безплатно с документите по развода и винаги ме изслушваше. А сега синът ми я обвиняваше в измама.

„Дими, Катя е моя приятелка от години… Не вярвам тя да ме мами.“

Той се изсмя горчиво: „Точно това е проблемът! Всички ви мамят! Татко те излъга, сега и тя ще го направи!“

В този момент осъзнах колко много болка носим всички в себе си. Димитър беше наранен от раздялата ни, но не можеше да го признае. Вместо това търсеше виновни навсякъде.

След този разговор започнаха истинските проблеми. Димитър започна да идва все по-често и всеки път настояваше за прехвърляне на имота. Заплашваше ме с адвокати, говореше за „правата си като наследник“. Един ден дори доведе приятелката си – момиче от университета – която започна да ме убеждава колко е важно „да мисля рационално“.

Мария усещаше напрежението. Една вечер я чух да плаче в стаята си. Влязох при нея и я прегърнах.

– Мамо, защо батко крещи? Ще ни изгони ли?
– Никога няма да те оставя, Марийке – прошепнах й през сълзи.

В следващите седмици се опитах да говоря с Димитър спокойно. Обяснявах му, че домът ни е единственото сигурно място за Мария и мен. Че не мога да го дам просто така. Но той не слушаше.

Една сутрин получих писмо от нотариус – Димитър беше подал искане за делба на имота. Сърцето ми се сви от страх и гняв. Как можа моето дете да направи това? Какво го беше променило толкова?

Обадих се на Катя разплакана:
– Катенце, не знам какво да правя… Синът ми ме съди!
– Недей да се страхуваш – каза тя твърдо. – Ще се борим за теб и Мария. Не си сама.

В онези дни започнах да се чудя къде сбърках като майка. Дали прекалено много съм давала? Или прекалено малко? Защо синът ми виждаше във всичко само пари и имоти?

Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми: „Виж я тая – синът й я съди!“, „Голям срам!“. А аз вървях по улицата с наведена глава и усещах как светът около мен се стеснява.

В деня на делото срещу мен седеше моят собствен син – с костюм и хладен поглед. Не видях в очите му онова момче, което някога държах за ръка на първия учебен ден.

Съдията попита дали има шанс за споразумение.
– Мамо… – прошепна Димитър тихо, но вече не беше онзи гневен тон.
– Сине, това е нашият дом… Моля те…

Той извърна поглед.

Делото продължи месеци наред. През това време Мария стана по-затворена, а аз отслабнах от тревоги и безсънни нощи. Катя беше до мен през цялото време.

Накрая съдът реши къщата да остане за мен и Мария до навършване на пълнолетието й. Димитър получи правото на дял след това.

След всичко това синът ми спря да идва у дома. Понякога пише по празници – кратки съобщения без топлина.

Останахме само аз и Мария – две жени в един празен дом, пълен със спомени и болка.

Понякога нощем се питам: Кога семейството ни се разпадна? Кога алчността победи любовта? И дали някога ще мога пак да прегърна сина си без страх?

Кажете ми… Вие бихте ли простили?