Когато чуждата воля разделя семейства: Историята на една снаха

– Не мога да повярвам, че го направиха! – изкрещях аз, докато сълзите ми се стичаха по бузите. Стоях в малката кухня на панелката ни в Люлин, а Петър, съпругът ми, седеше мълчаливо до масата, стиснал юмруци. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – прошепна той уморено. – Знам, че е гадно, но какво можем да направим?

– Какво можем да направим ли? – гласът ми трепереше от възмущение. – Те дадоха апартамента на сестра ти! На Галя! А ти? Ти си им синът! Ти си този, който ги гледаше, когато бяха болни! Кой им носеше лекарства? Кой им ремонтираше банята миналата зима? А сега… сега всичко отива при нея!

Петър не отговори. Само се загледа в пода, сякаш там можеше да намери някакво обяснение за несправедливостта. В този момент телефонът иззвъня. Погледнах дисплея – „Мама“. Не моята майка, а неговата – свекърва ми Станка. Не вдигнах. Не можех да говоря с нея. Не и след това.

Всичко започна преди седмица. Бяхме поканени на вечеря у тях – типичната неделна трапеза с лютеница, кюфтета и салата. Галя беше там със съпруга си и двете им деца. Всички се смееха и разказваха истории от детството на Петър и Галя. В един момент свекър ми Иван се изкашля и каза:

– Искаме да ви кажем нещо важно… Решихме апартамента да остане на Галя. Тя има две деца, а вие си имате ваш дом.

Настъпи тишина. Петър пребледня. Аз усетих как кръвта ми нахлува в лицето.

– Но… татко… – промълви Петър.

– Така е най-справедливо – намеси се Станка. – Ти си мъж, ще се оправиш. А Галя има нужда от помощ.

Тогава не казах нищо. Не исках да правя скандал пред всички. Но когато се прибрахме вкъщи, избухнах. Петър се опита да ме успокои, но аз не можех да приема това решение. Не беше въпрос само на пари или имоти – беше въпрос на уважение и признание за всичко, което той беше направил за тях през годините.

Следващите дни бяха кошмарни. Петър се затвори в себе си. Говореше малко, спеше неспокойно. Аз усещах как гневът ме изгаря отвътре. Опитах се да говоря с него:

– Защо не им кажеш как се чувстваш? Защо винаги трябва да си този, който преглъща всичко?

– Мария, това са ми родителите… Не мога да ги нараня.

– А те теб не те ли нараняват?

Той замълча.

В работата ми започнаха да забелязват, че не съм на себе си. Колежката ми Даниела ме дръпна настрана:

– Какво става с теб? Все едно си друг човек…

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна и каза:

– Знам какво е… И при нас беше така. Родителите на мъжа ми винаги предпочитаха сестра му. Но ако не поставиш граници сега, ще страдаш цял живот.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. На следващия ден реших да говоря със Станка. Отидох сама при тях. Станка ме посрещна с обичайното си студено изражение.

– Какво има?

– Искам да поговорим за апартамента – казах твърдо.

– Това е наше решение.

– Знам, но мисля, че е несправедливо към Петър. Той винаги е бил до вас. Не заслужава ли поне обяснение?

Станка въздъхна тежко:

– Мария, ти си умно момиче. Знаеш как стоят нещата в България – момичето винаги е по-слабо, трябва да ѝ се помогне повече…

– А синът ви? Той не е ли вашето дете?

Тя замълча за миг:

– Може би грешим… Но вече сме решили.

Излязох от апартамента им с усещането за поражение и безсилие.

Вечерта казах на Петър какво се е случило. Той само кимна:

– Знаех си…

Минаха дни. Връзката ни започна да страда. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука. Но истинската причина беше тази болка между нас.

Една вечер седнах до него и казах:

– Петре, ако не говориш с тях открито, ще загубиш себе си… а може би и мен.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:

– Добре… Ще говоря с тях.

На следващия ден отидохме заедно при свекърите ми. Петър стоеше прав пред тях, ръцете му трепереха.

– Мамо, тате… Искам да знаете, че ме боли от решението ви. Чувствам се предаден. Винаги съм бил до вас… Не го правя заради апартамента, а защото искам да знам, че ме цените като син.

Станка избърса сълза от окото си:

– Петре… Може би сбъркахме…

Иван мълчеше.

Не знам дали ще променят решението си. Но знам едно – понякога трябва да се изправиш срещу най-близките си хора, за да защитиш себе си и семейството си.

Сега стоя тук и се питам: Колко често в българските семейства децата са принудени да преглъщат чужди решения? И кога най-накрая ще започнем да говорим открито за болката си?