Когато казах на баба Стефка, че повече не мога да ѝ бъда момиче за всичко

— Не мога повече, бабо Стефке! — гласът ми трепереше, докато стоях на прага ѝ с торбите от магазина. — Извинявай, но вече не издържам.

Тя ме погледна с онези уморени, влажни очи, които ме караха да се чувствам виновна дори когато не съм направила нищо лошо. Въздухът в малкия ѝ апартамент миришеше на лекарства и старост. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник и тежкото ѝ дишане.

— Ама, Мариела, какво ще правя без теб? — прошепна тя. — Дъщеря ми пак няма да дойде тази седмица…

Стиснах зъби. Вече година всяка вечер след работа минавах през нейния апартамент – носех хляб, лекарства, сменях превръзки, слушах оплакванията ѝ за болките и самотата. Мъжът ми започна да се сърди, че не вечеряме заедно, а синът ми – че не му помагам с уроците. На работа шефката ми намекваше, че закъсненията ми стават прекалено чести.

— Баба Стефке, аз също имам семейство — гласът ми беше по-рязък, отколкото исках. — Не мога да бъда тук всеки ден. Защо не помолиш дъщеря си? Тя е в София, но все пак е твоя дъщеря!

Тя въздъхна тежко и се загледа през прозореца към сивото небе.

— Тя има две малки деца… Зетят ѝ работи до късно… Кой ще гледа бебетата? — гласът ѝ беше едва доловим.

— А кой гледа теб? — попитах аз, усещайки как гневът ми се смесва със съжаление. — Аз ли трябва да поема всичко?

Тя замълча. За миг си помислих, че ще заплаче, но вместо това се обърна към мен с изненадваща твърдост:

— Ти си добра жена, Мариела. Но хората са егоисти. Дори собствените им деца понякога ги забравят.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Познах гласа на дъщеря ѝ – Галя – от другата страна:

— Мамо, пак ли си сама? Мариела пак ли ти е донесла всичко? Извинявай, мамо, но просто нямам възможност да дойда…

Баба Стефка кимаше мълчаливо, а аз стоях като вкопана. Чувах как Галя обясняваше колко е трудно с две деца в двустаен апартамент в Люлин, как мъжът ѝ работел извънредно и как майка ѝ трябвало да разбере.

След разговора баба Стефка се обърна към мен:

— Не я вини. Тя е добра майка…

— А ти? Кой ще бъде добра дъщеря за теб? — попитах тихо.

Тази вечер се прибрах вкъщи по-рано от обикновено. Мъжът ми ме посрещна с въздишка:

— Най-после! Синът ти те чака с домашното по математика от два часа.

Погледнах го уморено:

— Не мога повече така… Чувствам се като разкъсана между два свята.

Седнах до прозореца и заплаках тихо. Спомних си майка ми – как се грижеше за баба до последния ѝ ден, без да се оплаква. Но времената са други. Всички бързаме, всички сме уморени.

На следващия ден баба Стефка не ми се обади. За първи път от месеци телефонът ми остана тих. Почувствах облекчение… и вина едновременно.

Вечерта на вратата ми се почука. Беше съседката от горния етаж – леля Пенка.

— Мариела, баба Стефка е зле… Питаше за теб.

Отидох при нея. Този път тя не поиска нищо – само ме хвана за ръката и прошепна:

— Благодаря ти… Прости ми, че те натоварих толкова.

Седях до леглото ѝ и си мислех: защо в България винаги жените поемат всичко – грижата за възрастните, децата, дома? Защо семействата ни са толкова разделени? Защо децата напускат родителите си и ги забравят?

Сега ви питам: ако бяхте на мое място, щяхте ли да продължите да помагате или щяхте да изберете себе си и семейството си? Колко може да понесе един човек преди да се пречупи?