В деня на пенсионирането ми съпругът ми каза: „Изнасям се. Заслужавам нов живот.“

— Изнасям се. Заслужавам нов живот.

Тези думи се забиха в мен като нож, точно когато внасях в хола огромния букет от рози и лалета, който колежките ми подариха на изпроводяк. Усмивката ми още не беше изчезнала от лицето, а сърцето ми туптеше от вълнение след последния работен ден в училище. Бях си представяла този момент толкова пъти — как ще се прибера у дома, ще седнем с Иван на балкона с чаша вино и ще си говорим за бъдещето. Нашето бъдеще. Но той вече беше решил, че няма да има такова.

— Какво? — едва прошепнах, докато вазата с цветята се изплъзна от ръцете ми и водата се разля по паркета.

Иван стоеше до вратата с куфар в ръка. Не изглеждаше ядосан или тъжен — по-скоро облекчен. Погледна ме с онзи поглед, който винаги използваше, когато искаше да избегне конфликт.

— Не мога повече така, Мария. Трябва ми промяна. Ти си добра жена, но… аз се задушавам тук. Искам да опитам нещо ново, докато още мога.

Седнах на дивана, усещайки как краката ми омекват. В главата ми се завъртяха всички спомени — първата ни среща на моста в Пловдив, сватбата ни в малката църква до реката, раждането на дъщеря ни Елица. Всичко това ли беше просто фон за неговото „ново начало“?

— А Елица? — попитах тихо. — А внучката ни? Как ще им обясниш?

Той сви рамене.

— Те са големи вече. Ще разберат. Не искам да живея с чувство за вина до края на живота си.

Вратата се затвори след него с глух трясък. Останах сама сред разпилените цветя и тишината на празния апартамент. Телефонът ми звънна — колежката Силвия искаше да ме покани на кафе, но не можах да говоря. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми се надигаше гняв.

Какво означаваше това? След 34 години вярност, грижи и компромиси, заслужавах ли такова предателство? Спомних си всички вечери, когато го чаках с топла вечеря, всички пъти, когато преглъщах обидите му или мълчах заради мира вкъщи. А сега той просто си тръгваше — сякаш бях стара мебел, която вече не му трябва.

Дните след това минаха като в мъгла. Елица дойде веднага щом разбра.

— Мамо, какво е станало? Татко не ми вдига телефона! — очите й бяха пълни със сълзи и гняв.

— Просто… реши да си тръгне — казах аз и се опитах да изглеждам силна.

— Не може така! След всичко… — тя стисна ръката ми. — Ще говорим с него. Ще го върнем.

Но Иван не отговаряше на обажданията й. По-късно разбрахме, че е заминал за Варна при някаква жена — негова колежка от младостта. Всички съседи започнаха да шушукат зад гърба ми. В магазина ме гледаха със съжаление, а някои дори с укор — сякаш аз бях виновна.

— Може би си го изпуснала… — прошепна една съседка на друга пред блока.

Вечерите бяха най-тежки. Седях сама в кухнята, гледах старите снимки и се чудех къде сбърках. Дали прекалено много съм се посветила на работата? Дали съм забравила да бъда жена, а не само майка и учителка? Или просто Иван никога не е бил щастлив с мен?

Една сутрин реших да изляза навън — просто да вървя без посока из града. В парка видях група пенсионери, които играеха шах и се смееха шумно. Седнах на пейка наблизо и слушах разговорите им за политика, за болести и за внуци. Изведнъж една жена на моята възраст ме заговори:

— Ново лице ли сте тук? Аз съм Пенка.

— Мария — отвърнах плахо.

— Ако имате нужда от компания или просто искате да поговорите… ние сме тук всяка сутрин.

Тези думи ми стоплиха сърцето. За първи път от дни почувствах, че не съм напълно сама. Започнах да излизам по-често, да се срещам с други жени като мен — някои разведени, други вдовици, всички със своите болки и истории. Постепенно започнах да намирам утеха в малките неща: разходките из Стария град, мириса на прясно изпечен хляб от фурната до нас, смеха на внучката ми, когато идваше на гости.

Елица настояваше да се преместя при нея в София.

— Мамо, тук ще имаш повече възможности! Ще гледаш малката, ще ходиш на театър…

Но аз отказах. Имах нужда сама да намеря себе си отново — без Иван, без ролята на „чиято си жена“ или „чиято си майка“.

Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в лицето си — бръчките около очите, посивелите коси. Видях умората от годините, но и нещо друго — сила. Сила да продължа напред въпреки всичко.

Записах се на курс по рисуване в читалището. Започнах да пиша дневник — за първи път в живота си споделях мислите си само със себе си. Открих нови приятели и нови мечти.

Понякога още боли — особено когато видя двойки по улицата или чуя познатата мелодия от нашата сватба по радиото. Но вече знам: животът не свършва с един край. Понякога именно тогава започва истинският път към себе си.

Чудя се… Колко жени като мен са останали сами след десетилетия вярност? Колко от нас имат смелостта да започнат отначало? Може би не съм единствената…