Когато миналото се връща: Завръщането на бившия ми съпруг след 16 години

— Мамо, не може да го пуснеш тук! — гласът на по-големия ми син, Даниел, трепереше от гняв и страх. Стоеше пред мен с ръце в джобовете, а очите му — същите кафяви очи като на баща му — ме гледаха обвинително.

В този момент времето сякаш спря. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата на малкия ни апартамент в Люлин, а аз държах в ръцете си писмото, което променяше всичко. Писмото, което получих сутринта — с треперещ почерк и мирис на стари спомени. „Мария, знам, че нямам право да искам нищо от теб. Но съм болен. Нямам къде да отида. Моля те, позволи ми да остана при вас за няколко седмици.“

Шестнадесет години. Толкова време беше минало от онази нощ, когато Петър си тръгна. Тогава бях на трийсет и две, с двама малки сина и разбито сърце. Той избра друга жена, друг живот. Остави ме сама да се боря с дълговете, с болестта на майка ми, с детските страхове и въпроси: „Къде е татко?“

— Мамо, не го прави — този път по-малкият ми син, Алекс, говореше тихо, но думите му бяха като нож. — Той не заслужава.

Седнах на дивана и затворих очи. В главата ми се блъскаха спомени — Петър, който ме държи за ръка на сватбата ни в Банкя; Петър, който крещи по мен в кухнята; Петър, който си тръгва с една чанта дрехи и повече никога не се обажда.

— Знам, че ви боли — прошепнах. — Но той е болен. Няма никого.

— А ние? Когато ти беше болна? Когато Алекс имаше бронхит и ти не спа три нощи? Къде беше той тогава? — Даниел вече почти викаше.

В този момент телефонът иззвъня. Погледнах екрана — непознат номер. Вдигнах с трепереща ръка.

— Мария? — Гласът беше слаб, почти неузнаваем, но аз го познах веднага.

— Да?

— Аз съм… Петър. Не знам дали получи писмото ми…

Гърлото ми се сви.

— Получих го.

Настъпи тишина. Чувах само дишането му — тежко, накъсано.

— Не искам да ви притеснявам… Просто… няма къде да отида.

Погледнах към синовете си. Алекс беше навел глава, а Даниел стискаше юмруци.

— Ще ти се обадя довечера — казах кратко и затворих.

Вечерта мина в мълчание. Алекс се затвори в стаята си и слушаше музика. Даниел седеше до мен на дивана и гледаше телевизора без да вижда нищо.

— Мамо… — прошепна той най-накрая. — Ако го пуснеш тук… аз ще си тръгна.

Погледнах го ужасена.

— Не можеш да ме караш да избирам между вас и него!

— А той не те ли накара да избираш преди шестнайсет години? — очите му блестяха от сълзи.

Сълзите напълниха и моите очи. Прегърнах го силно.

— Не знам какво да правя, Дани…

— Просто не го пускай тук. Моля те.

През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко — за самотата на Петър, за гнева на децата ми, за себе си. Спомних си как преди години майка ми казваше: „Прошката е за силните.“ Но дали аз съм толкова силна?

На сутринта Алекс ме чакаше в кухнята.

— Мамо… ако решиш да го приемеш, ще го разбера. Но няма да мога да говоря с него. Не още.

Погалих го по косата.

— Благодаря ти, мило дете.

Излязох навън и тръгнах към близкия парк. Вдишах дълбоко аромата на липите и се опитах да подредя мислите си. Какво означава прошката? Дали е справедливо да помогна на човек, който ме е наранил толкова дълбоко? Или е време да затворя кръга?

Върнах се вкъщи и набрах номера на Петър.

— Можеш да дойдеш за няколко дни — казах тихо. — Но трябва да знаеш, че децата са против. И аз… не знам дали ще мога да ти простя напълно.

Отсреща чу се плач.

— Благодаря ти… Мария…

Когато затворих телефона, почувствах странно облекчение и огромна тежест едновременно. Знаех, че предстоят трудни дни — разговори, сълзи, може би нови рани. Но може би и възможност за изцеление.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. В главата ми кънти въпросът: Може ли едно семейство да оцелее след толкова много болка? И заслужава ли всеки втори шанс?