Минута закъснение, живот на ръба: Животът ми с тъщата под един покрив
– Петър, пак си закъснял! – гласът на тъщата ми Мария проряза въздуха като нож. Беше 19:01. Вечерята започваше точно в 19:00. Стоях на прага на кухнята, с обувки в ръка и сърце, което биеше лудо. Погледнах жена си, Ива, която само сви рамене и се скри зад телефона си.
– Извинявай, задържаха ме в офиса – опитах се да обясня, но Мария вече прибираше тенджерата с мусака.
– В този дом има правила. Който не ги спазва, остава гладен – каза тя, без да ме погледне.
Това беше началото на моя нов живот – живот под диктатурата на тъщата. След като загубих работата си в Пловдив и не можехме да си позволим наем, Ива предложи да се преместим при майка ѝ в малкия ѝ апартамент в Люлин. „Само за няколко месеца, докато се оправим“, каза тя. Но още първата вечер разбрах, че тук времето не е мое.
Мария беше пенсионирана учителка по математика – точна до секундата, безкомпромисна към хаоса. Денят започваше в 6:30 с аларма, която кънтеше из целия апартамент. Който не стане до 6:35, пропуска закуската. Банята беше разпределена по минути: 7:00 – Ива, 7:15 – Мария, 7:30 – аз. Ако закъснееш, следващият влиза и ти оставаш без топла вода.
Първите седмици бяха ад. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм на лагер. Вечерята беше като военен строй – всички на масата точно в 19:00. Ако някой закъснееше, храната изчезваше като по команда. Веднъж се прибрах в 19:10 след тежък ден и намерих само празна тенджера и бележка: „Който не уважава времето на другите, не заслужава вечеря“.
Опитах се да говоря с Ива.
– Не може ли да поговориш с майка ти? Това е абсурдно!
– Знаеш я… Не обича промени. Ще свикнеш – отвърна тя тихо.
Но аз не свиквах. Започнах да се чувствам като натрапник в собствения си живот. Дори дрехите ми бяха подредени по цветове и дати за пране – от Мария, разбира се. Ако оставех чорапи на грешното място, ги намирах сгънати на възглавницата си с бележка: „Редът е уважение“.
Една вечер, докато миех чиниите (по график – 19:45), чух как Мария говори по телефона с приятелка:
– Не знам как ще го изтърпя още дълго… Мъж на средна възраст и не може да спазва елементарен ред!
Стиснах зъби. Чувствах се унизен и безсилен. Започнах да се прибирам все по-късно, само и само да избегна вечерята и напрежението. Но това само влоши нещата.
Една сутрин закъснях за банята с пет минути. Когато влязох, Мария вече беше там.
– Ти си голям човек, Петре! Не можеш ли да гледаш часовника?
– Може би ако имах малко лично пространство…
– Личното пространство е за тези, които си го заслужат!
Тогава избухнах:
– Това не е дом! Това е затвор!
Мария ме изгледа студено:
– Когато имаш свой дом, ще правиш свои правила.
Ива плачеше в стаята ни същата вечер.
– Не мога повече… Между вас е война.
– И аз не мога… Чувствам се като дете, което все греши.
Започнах да търся работа още по-усилено. Всеки ден изпращах автобиографии и ходех по интервюта. След месец най-накрая ме взеха като техник във фирма за климатици. Първата ми заплата беше малка победа – но най-голямата беше решението ни да си тръгнем.
Когато казахме на Мария, че ще се изнесем под наем в Надежда, тя само кимна:
– Ще видим колко ще издържите сами.
Преместихме се в малък двустаен апартамент – стар, но наш. Първата вечер ядохме пица на пода и се смяхме до сълзи. Нямаше графици, нямаше бележки. Само ние двамата и свободата да бъдем себе си.
Понякога си мисля за Мария – дали беше права? Дали редът е толкова важен? Или понякога трябва да оставиш хората да дишат?
А вие как бихте издържали на такъв режим? Колко струва личното пространство в едно българско семейство?