Не мога да оставя сина си при баба му след това, което направи: Мога ли да простя на майка си, че използва собственото си внуче?

– Мамо, защо пак плачеш? – тихо попита Даниел, докато стоеше на прага на кухнята, с малките си ръчички стиснати в юмруци. Погледнах го през сълзи, опитвайки се да скрия лицето си зад чашата кафе. Не исках да вижда болката ми, но вече беше късно – всичко беше изписано на лицето ми.

Седмица по-рано вярвах, че майка ми – Мария – е най-добрият човек, на когото мога да поверя сина си. Винаги е била строга, но и грижовна баба. След развода с баща му, тя беше единствената ми опора. Но всичко се промени в онзи петък.

Беше късен следобед, когато се прибрах по-рано от работа. Влязох в апартамента ѝ без да чукам – имахме си ключове една за друга. Очаквах да намеря Даниел да рисува или гледа анимации. Вместо това чух гласа на майка ми от хола:

– Хайде, Дани, кажи още веднъж колко много обичаш баба си! Кажи го по-силно! – настояваше тя.

– Обичам те, бабо! – чу се гласчето на сина ми, но в него имаше нещо неестествено.

– Браво! А сега кажи: „Баба е най-добрата на света и заслужава нов телефон!“ – продължи тя.

Спрях на място. Сърцето ми заби лудо. Надникнах през вратата и видях как майка ми записва видеоклип с телефона си, а Даниел повтаря думите ѝ като папагал. После тя му подаде лист хартия:

– Ето, подпиши тук, маме. Това е за една играчка, която ще ти купя.

Даниел се поколеба, но подписа. В този момент не издържах и влязох:

– Какво правиш?!

Майка ми подскочи, а Даниел се разплака. Взех листа – оказа се някаква молба за кредит. Не можех да повярвам на очите си.

– Мамо, какво е това? Защо използваш детето?

Тя започна да обяснява объркано:

– Трябваше ми подпис за поръчка на телефон на изплащане! Банката искаше видео с внука… Не е нищо сериозно!

– Не е нищо сериозно?! – извиках аз. – Използваш Даниел като залог за свои облаги! Как можа?

Тя млъкна. Даниел се сгуши в мен и започна да хлипа. В този момент разбрах – не мога повече да ѝ се доверя.

След този ден спрях да оставям Даниел при нея. Майка ми звънеше всеки ден, молеше ме за прошка:

– Не съм искала да навредя! Просто… толкова съм сама… Всички имат нови телефони…

– Това не оправдава нищо! – отвръщах аз.

Даниел също страдаше. Често питаше:

– Мамо, защо не ходим вече при баба? Аз я обичам…

Как да му обясня? Как да му кажа, че жената, която го люлееше като бебе, го използва за свои цели?

Сестра ми Катерина също се намеси:

– Прекаляваш! Мама е стара и объркана. Всички правим грешки.

– Това не е грешка! Това е предателство! – крещях аз по телефона.

Семейството ни се разцепи. Баща ми мълчеше и само въздишаше тежко. Роднините започнаха да шушукат зад гърба ми: „Галя пак преиграва…“

Но аз не можех да забравя страха в очите на Даниел. Не можех да простя така лесно.

Минаха месеци. Майка ми изпрати писмо:

„Гале, прости ми! Знам, че сгреших. Самотата ме побърква. Не исках да навредя на Даниел. Моля те, върни ми го поне за един ден…“

Четях писмото отново и отново. В мен бушуваха вина и гняв. Спомних си собственото си детство – как майка ми ме караше да лъжа баща си за пари за нови обувки или екскурзии. Тогава го приемах за игра. Сега виждах колко дълбоко са раните.

Една вечер седнах до Даниел:

– Искаш ли пак да видиш баба?

Той кимна плахо:

– Но няма пак да ме кара да подписвам неща, нали?

Сълзите потекоха сами.

– Не, маме… Никога повече.

В този момент осъзнах: трябва ли да дам втори шанс? Или рискувам отново доверието на детето си?

Понякога се чудя: има ли прошка за такива грешки? Или някои рани остават завинаги? Какво бихте направили вие?