Дневникът на дъщеря ми – истини, които не исках да зная

— Мамо, не сега, моля те! — гласът на дъщеря ми Елица прозвуча остро, докато се опитвах да ѝ подам торбата с дрехи, които бях изпрала за нея. Стоях на прага на апартамента ѝ в Люлин, а в ръцете ми тежаха не само дрехите, но и умората от годините, в които се опитвах да бъда добра майка. Внукът ми Виктор тичаше из хола с книжка в ръка, а аз се усмихвах насила, за да не види никой колко ме боли.

— Ще остана само за малко, донесох му нови книжки — казах тихо, но тя вече беше обърнала гръб и прибираше нещо в кухнята. Не ме покани да седна. Не попита как съм. За първи път усетих, че не съм желана. Че вече не съм нужна.

Седнах на ръба на дивана, докато Виктор ми показваше рисунките си. Елица говореше по телефона с някого — вероятно с мъжа си, който щеше да се прибере късно. Чувах я как шепне: „Майка ми пак е тук… Не знам как да ѝ кажа…“

Сърцето ми се сви. Какво не знаеше как да ми каже? Какво съм направила?

Когато тя излезе до магазина, за да купи хляб, останах сама. Погледът ми попадна на малък тефтер с цветни корици на масата. Дневникът на Елица. Знаех, че не бива да го пипам. Но ръцете ми сами го отвориха. Може би търсех обяснение за студенината ѝ. Може би просто исках да разбера къде сбърках.

Първите редове бяха обикновени — списък със задачи, рецепти, бележки за Виктор. Но после започнаха истинските страници. „Понякога се чувствам задушена от майка ми. Тя винаги знае по-добре, винаги критикува. Не мога да ѝ кажа нищо, без да ме прекъсне или да ме упрекне.“

Прочетох още: „Когато беше болна и остана при нас, имах чувството, че домът ми вече не е мой. Всичко подреждаше по свой вкус, готвеше така, както само тя умее… А аз се чувствах като гостенка.“

Сълзите пареха очите ми. Не знаех, че така ме възприема. Винаги съм искала най-доброто за нея — да ѝ помагам, да я подкрепям. Но явно съм я задушавала.

В този момент чух ключа във вратата и панически затворих дневника. Елица влезе с торба хляб и ме погледна подозрително.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да… просто се замислих — отвърнах и избърсах очите си.

— Мамо… — започна тя колебливо. — Може ли… може ли понякога да ни оставяш малко пространство? Знам, че искаш да помагаш, но понякога имам нужда сама да се справям.

Това беше като нож в сърцето ми. Но разбрах — тя е пораснала жена със свое семейство. Аз съм майка ѝ, но вече не съм центърът на нейния свят.

Станах бавно и взех чантата си.

— Ще тръгвам… Ако имате нужда от мен, знаете къде съм — казах тихо.

Виктор ме прегърна силно: „Бабо, ще дойдеш ли пак?“

— Разбира се, слънце мое — прошепнах и излязох от апартамента с усещането за загуба.

Вкъщи плаках дълго. Спомнях си как държах Елица за ръка в първия ѝ учебен ден, как я утешавах след първото ѝ разочарование в любовта, как я прегръщах след всяка болест. А сега тя искаше пространство от мен.

На следващия ден телефонът ми остана ням. Никой не звънна да пита как съм.

Минаха седмици. Опитвах се да не натрапвам присъствието си — само пращах съобщения за празници или когато имаха нужда от помощ с Виктор. Елица рядко отговаряше.

Една вечер тя позвъни на вратата ми. Беше разплакана.

— Мамо… извинявай… — прошепна тя и ме прегърна силно. — Не знам защо ти го казах така… Просто понякога се чувствам виновна, че не мога да бъда като теб.

— Не трябва да бъдеш като мен — казах аз през сълзи. — Ти си моята дъщеря и аз те обичам такава, каквато си.

Седнахме на масата и говорихме дълго — за страховете ѝ като майка, за моите грешки като родител, за това колко трудно е да намериш баланса между помощта и свободата.

Но доверието вече беше разклатено. Аз знаех неща, които не трябваше да знам. Тя усещаше това и между нас остана невидима стена.

Сега често се питам: Ако можех да върна времето назад, бих ли посегнала към онзи дневник? Или понякога истината е по-болезнена от незнанието?

Кажете ми — има ли прошка за майка, която е прекрачила тази граница? Какво бихте направили на мое място?