Дъщеря ми ме помоли да гледам внука, докато е в болница: Семейните тайни, които ме разтърсиха

– Мамо, трябва да ти кажа нещо… – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона. Беше късен следобед, а аз тъкмо бях сложила чайника на котлона. – Ще ме приемат в болница за няколко дни. Моля те, можеш ли да гледаш Даниел?

В този момент времето спря. Сърцето ми се сви – не само от тревога за здравето ѝ, но и от усещането, че нещо не е наред. Елица никога не беше искала помощ просто така. Винаги беше силна, самостоятелна, дори когато със съпруга ми Георги ѝ подарихме апартамент, настояваше сама да го обзаведе, сама да се справя с всичко. Но сега…

– Разбира се, мило – отвърнах тихо. – Ще дойда веднага.

Още същата вечер бях пред вратата ѝ. Даниел ме посрещна с прегръдка, а Елица изглеждаше бледа и уморена. Мъжът ѝ, Петър, беше някак дистанциран – поздрави ме сухо и се затвори в спалнята. Не попита как съм, не каза нищо за болницата. Само мълчание и студенина.

– Мамо, ще ти оставя списък с нещата за Даниел – прошепна Елица, докато прибираше дрехи в една малка чанта. – Ако има нещо…

– Ще се справим – опитах се да я успокоя, но вътре в мен се надигаше тревога.

На следващата сутрин я изпратихме заедно с Даниел. Той махаше с ръчичка, а аз се опитвах да скрия сълзите си. Петър не каза нищо. Само затвори вратата след себе си и изчезна за работа.

Първите дни минаха спокойно. Готвех любимите супи на Даниел, разказвах му приказки и го водех на площадката пред блока. Но вечерите… Вечерите бяха други. Петър се прибираше късно, често миришеше на алкохол. Не говореше с мен, не говореше и с Даниел. Веднъж го чух как крещи по телефона: „Не ме интересува! Тя сама си е виновна!“

Започнах да подозирам, че болестта на Елица не е просто физическа. Веднъж намерих скрита бележка в чекмеджето ѝ: „Не мога повече така. Чувствам се сама.“ Сърцето ми се сви от болка.

Една вечер Даниел се разплака:
– Баба, защо мама плаче всяка вечер?

Не знаех какво да му кажа. Прегърнах го силно и му обещах, че всичко ще бъде наред.

След няколко дни Елица ми се обади от болницата. Гласът ѝ беше тих:
– Мамо… Петър знае ли как съм?
– Не е питал нито веднъж – отвърнах честно.
– Не искам да се връщам у дома…

Тогава разбрах – дъщеря ми страдаше не само физически, но и душевно. Бракът ѝ беше рухнал, а тя беше останала сама с детето си и болката си.

Вечерта седнах с Петър на масата.
– Петре, какво става между вас? Защо Елица е толкова нещастна?

Той ме изгледа студено:
– Това са ваши женски работи. Аз си имам достатъчно проблеми.

– Тя е моя дъщеря! – извиках през сълзи. – Не мога да гледам как страда!

Той стана рязко и излезе от апартамента, тръшкайки вратата.

Останах сама в тъмната кухня. Спомних си как с Георги работихме години наред, за да купим тези два апартамента – един за нас, един за Елица. Мечтаехме тя да има сигурност, дом, щастие… А сега? Домът ѝ беше пълен със студенина и тайни.

На следващия ден отидох при адвокатка – приятелка от младостта ми.
– Какво мога да направя за дъщеря си? – попитах я отчаяно.
– Ако апартаментът е на нейно име, има право да поиска развод и издръжка за детето – обясни тя.

Върнах се у дома решена да помогна на Елица да започне нов живот. Когато я изписаха от болницата, я прегърнах силно:
– Време е да мислиш за себе си и за Даниел. Ние сме до теб.

Тя заплака на рамото ми:
– Мамо, страх ме е…
– Не си сама! – прошепнах ѝ.

Сега седя в хола и гледам как Даниел рисува слънца по стената. Елица вече говори с адвокатката и прави първите стъпки към свободата си. А аз се питам: Колко често родителите си мислим, че знаем всичко за децата си? Колко тайни могат да се крият зад една затворена врата?

Кажете ми… Вие бихте ли могли да простите на човек, който е наранил най-скъпото ви същество? Как бихте постъпили на мое място?