„Децата ти ме побъркват!“ – Изповедта на една българска снаха

„Децата ти ме побъркват! Не мога повече!“, изкрещя леля Пенка, докато вратата на детската стая се затръшна с трясък. Стоях в кухнята с чаша студено кафе в ръка и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си. Беше вторник сутрин, а аз вече усещах как нервите ми се опъват до скъсване.

Пенка, свекърва ми, се нанесе при нас преди три месеца, след като се пенсионира от пощата. Мъжът ми Георги настояваше – „Мамо е сама, Мария, не можем да я оставим така.“ Съгласих се, макар че вътрешно усещах страх. Пенка винаги е била сложен човек – властна, критична, с остър език и още по-остро чувство за ред. Но не подозирах колко трудно ще стане всичко.

Децата – Иво на 7 и Деси на 4 – са живи, шумни и палави. За тях баба беше новост, но ентусиазмът им бързо угасна. Още първата седмица Пенка започна да ги строява: „Иво, не тичай! Деси, не пипай това! Вие не знаете как да се държите!“ Аз се опитвах да балансирам – да не обидя майката на мъжа си, но и да защитя децата си. Всяка вечер Георги се прибираше уморен от работа и ме намираше разплакана в банята.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Пенка повишава тон:
– Казах ти да не рисуваш по стената! Какво не разбра?
– Но бабо, това е къща за мечтите ми… – прошепна Деси със сълзи в очите.

Сърцето ми се сви. Влязох и се опитах да обясня:
– Мамо, нека Деси довърши рисунката си. Ще изчистим после.
– Не! Вие ги разглезвате! На моето време такива неща не се позволяваха!

Вечерта Георги ме прегърна и каза:
– Знам, че ти е трудно. Но тя е майка ми…
– А аз съм майка на тези деца! – изкрещях през сълзи.

С времето напрежението растеше. Пенка започна да се оплаква на съседките: „Тези деца са невъзпитани! Мария не може да ги контролира!“ Слуховете стигнаха до ушите ми и ме заболя още повече. Чувствах се провалена като майка и снаха.

Един ден Иво се прибра от училище мълчалив. Попитах го какво има.
– Баба каза на Петърчо от съседния вход, че съм лошо дете…

Тогава избухнах. Отидох при Пенка в хола:
– Мамо, моля те, спри! Децата страдат! Аз страдам! Не можем така!
– Ти не знаеш какво е да си сама цял живот! – изкрещя тя и за първи път видях сълзи в очите ѝ.

Тогава разбрах – зад всичките ѝ упреци стоеше самотата. Тя беше загубила приятелките си, работата си, ежедневието си. Опитваше се да намери място в нашия дом, но не знаеше как.

Започнахме да говорим повече. Вечерите прекарвахме заедно – аз, Георги, децата и Пенка. Разказвахме си истории от детството. Пенка започна да учи Иво на шах и да плете с Деси. Не беше лесно – имаше дни с караници и сълзи. Но малко по малко домът ни стана по-тих.

Една вечер седяхме всички на масата. Пенка погледна децата и каза:
– Извинявайте, ако съм ви нагрубила… Просто искам да ви помогна да станете добри хора.

Иво я прегърна. Деси ѝ подари рисунка – къща с голямо слънце и надпис: „Баба Пенка е вкъщи.“

Сега знам – семейството не е само любов и топлина. То е борба, прошка и много търпение. Все още има дни, в които Пенка повишава тон или аз плача от безсилие. Но вече знаем как да говорим един с друг.

Понякога се питам: Колко семейства преминават през това? Колко от нас са между чука на традициите и наковалнята на новото време? Какво бихте направили вие на мое място?